Майкъл Ридпат - Последна сделка

Погребаха Франк на еврейското гробище в Бруклайн, където някога бе живяло семейство Кук. Церемонията бе проста. След като присъстващите измънкаха всеки с различна степен на убеденост кадиш , равинът заговори за младежките години на Франк. Предполагам не го бе виждал от много време. Гил изрече надгробно слово, без да се захласва в ненужна патетика. Каза няколко думи, но те бяха искрени и трогнаха всички ни. Всъщност присъствахме само двайсетина души: семейството и най-близките приятели. Подразни ме да видя Махони някъде отзад, сканиращ събраните с орлов поглед. Видя, че съм го забелязал, и ъгълчето на устата му трепна нагоре. Отместих погледа си. Струваше ми се… някак нередно той да присъства на погребението на Франк. Бих го изхвърлил оттук, ако можех да го направя.

Обредът шива или така наречената визитация се състоя в дома на сестрата на Франк на около миля от гробището. Шива означава седем и технически погледнато би следвало да продължи седем дни, но Еди трябваше да се връща в университета, а и Франк в най-добрия случай бе неосъзнато религиозен, така че семейството реши да се ограничим с една вечер. Към опечалените се присъединиха и тези, които бяха дошли да поднесат съболезнованията си на семейството на покойника. Стори ми се, че в скромния дом стотици хора се опитват да се натъпчат. Удивих се колко много хора бяха познавали и харесвали Франк.

Както казах, сестра му, Зои, пое тежката роля на домакиня. Беше висока чернокоса жена с нежна усмивка и добри очи. Стоеше усмихната и кимаше, потупваше чужди ръце и оставяше нейната да бъде потупвана. Съжалих я и се опитах да я отърва от един мрачен възрастен господин с тъмни очила и ярмулка на главата, който й досаждаше. Занесох й от тортата, като извинение да се намеся.

— О, Еди, страшно ти благодаря — въздъхна тя. — Познавам тези хора, но съм забравила имената на поне половината от тях. А така не искам да ги обидя…

— Справяш се чудесно — уверих я аз и се въздържах да поправя грешката й.

Тя се усмихна извинително.

— Толкова е жалко за милия Франк. Виждахте ли се с него напоследък?

Не бях сигурен дали обръщението „Еди“ означава, че е сбъркала само името ми или наистина ме смята за брата на Лиза. Реших да й кажа истината.

— Доста често.

— Лельо Зои! — Лиза прегърна леля си и старата жена се усмихна щастливо. — Грижи ли се Саймън за теб?

Леля Зои за момент се обърка и извинително ме погледна.

— Да, да, много е внимателен, мила. А ти как си?

— О, чудесно… предполагам.

— Как са ти епруветките?

— Ами пълни с какво ли не — отговори й тя. — Видя ли колко много хора дойдоха? Не познавам повечето от тях.

— И аз. Удивително е видиш толкова много от старите другари на Франк събрани на едно място — каза Зои.

— Колко много би се радвал той да ги види така наведнъж. — Тя огледа стаята замислена. — Чудя се колко ли време трябва да продължава това? Колко е часът, мила?

Лиза погледна първо часовника на китката на леля си, после и своя.

— Девет и половина. — Леля Зои леко въздъхна. — Страшно мило беше от твоя страна, че се съгласи на всичко това. Нямаше никакъв начин да съберем толкова хора в нашия апартамент.

— О, няма нищо, не се безпокой — каза леля Зои. — Той толкова ще ми липсва.

Към Зои се приближи приятел от детските години на Франк, който явно искаше да поговори с нея. За щастие този път тя си спомни името му.

— Изглежда добре — обади се Лиза, когато се отдалечихме.

— Да — съгласих се аз. — Само дето ме нарече Еди.

— Ами?

— И забеляза ли как те попита колко е часът?

— Толкова е тъжно — въздъхна Лиза. — Така ясно помня как си играехме с нея, когато бяхме деца. Тя идваше в Марш Хаус и оставаше по няколко дни. Преди да се омъжи, разбира се. Беше толкова забавна. Играехме си на какво ли не, но основно използвахме ручеите и тресавището. А след година-две тя може изобщо да не си спомня тези времена.

— Ще си спомня — опитах се да я успокоя аз. — Нали се говори, че възрастните може и да забравят какво са закусвали, но си спомнят всичко случило им се преди десетки години.

— Но тя не е толкова стара, Саймън. Тя е само на петдесет и две. Болна е.

Леля Зои страдаше от първите симптоми на Алцхаймер.

— За Зои ли си говорите? — попита съпругът й Карл и се присъедини към нас.

Як, едър мъж със сива брада, може би няколко години по-голям от своята съпруга, който се задъхваше и от най-малкото усилие, той бе професор по някаква социална дисциплина в Североизточния университет.