Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Полицията ще залови убиеца — убедено заяви Лиза.

— Надявам се да го направят — каза Еди. — Никога не съм очаквал от себе си, че ще бъда способен да изрека подобна фраза, но този човек заслужава да го сложат на електрическия стол. Не върнаха ли в Масачузетс смъртното наказание?

Лиза не отговори на въпроса.

— Не мисля — поклатих глава аз.

— Наистина ли? Май четох някъде, че го били върнали.

Лиза се съсредоточи върху лазанята си. Ан гледаше с любов сина си. Не знам защо почувствах леко раздразнение. Лиза прекрасно знаеше, че щатът Масачузетс не е възстановил смъртното наказание, но явно за нищо на света не искаше да противоречи на брат си. Общо взето всички твърдения на Еди, а те бяха много, се посрещаха от майка му и сестра му с изумление пред мъдростта му. Той несъмнено бе интелигентен човек и няколко пъти дори каза действително интересни неща, но в няколко други случая беше безнадеждно далеч от истината.

Проявих здравия разум да не му противореча. Миналата година точно преди Деня на благодарността бях имал неблагоразумието да вляза в спор с него. Ставаше дума за дреболия: дали Хелмут Кол е социалдемократ. Той мислеше, че е, аз знаех, че не е, а Лиза и майка й бяха убедени, че Еди не може да греши. Не бях отстъпил и така за кратко бях развалил една чудесно започнала вечер.

— Значи съм го пропуснал — измъкнах се аз от ситуацията и долях на Еди вино.

Настъпи кратка тишина, нарушена от Ан:

— Мислех, че се спогаждате с Франк — каза тя. — Страшно съжалявам, че сте се разделили по този начин.

— И аз — отговорих честно. — Много ми е неприятно. Има толкова много неща, които бих искал да му кажа.

— Аз също — с лишен от чувство глас заяви Лиза.

Завършихме вечерята мълчаливо. Шокът и гневът се бяха настанили на масата ни като неканен гост.

Същата нощ, докато лежах и се мъчех да заспя, усетих леглото леко да се друса. Посегнах и докоснах рамото на Лиза. Тресеше се.

— Ела — прошепнах аз.

Тя се обърна в прегръдките ми. Усетих сълзите й да се стичат по гърдите ми.

— Коя риза носеше татко? Нали тази на каретата? — попита тя.

— Да.

— Подарих му я за рождения ден миналата година. Много я харесваше. А сега е покрита с кръвта му.

Притиснах я по-силно до себе си. Тя поплака още малко. След няколко минути се дръпна, подсмръкна и бръкна под леглото за хартиени кърпички.

— Еди сигурно се чувства ужасно — каза тя.

— Всички се чувстваме ужасно.

— Да… само че той не бе виждал татко от шест години. И почти не бе разговарял с него, откакто двамата с мама се разделиха.

— Защо, според теб, е приел раздялата толкова тежко? Доколкото знам, ти никога не си имала проблеми с него, нали?

— Не знам. Минавало ми е през ума, че двамата с Еди щяхме да се чувстваме по-добре, ако ни бяха казали истинската причина да скъсат. Еди мислеше, че татко иска да избяга от нас. Така и не му прости.

— Съмнявам се, че вече някога ще научим причината.

— И може така да е по-добре. Татко го няма. Искам да кажа, че един от двамата със сигурност е имал извънбрачна връзка. Мама, според мен. Но не съм сигурна.

— Предполагам точно затова Еди е толкова ядосан — замислено казах аз.

— Защото се чувства виновен, че е набедил татко ли? Вероятно. Но нали познаваш Еди. Той толкова лесно избухва. — Всъщност не го познавах чак толкова добре. И бях щастлив нещата да си останат такива. — И аз съм ядосана — продължи Лиза. — Толкова… толкова грешно е някой да умре по този начин. — Гласът й внезапно се втвърди, а в тона й прозвуча горчивина. — Не беше готов да умре. Чакаха го години живот. Какво право има някой да отнема чужд живот? Мама е права, просто няма причина някой да желае смъртта му. Не знам за смъртното наказание, но се надявам да заловят мръсника, който го е направил. Който и да е, той не заслужава да живее.

Избликът й ме изненада. До момента Лиза бе приемала смъртта на Франк по философски. Но тя беше права. Убийството не е просто зло — то втвърдява душите на останалите живи.

Лежахме и мълчахме. После Лиза заговори. Този път гласът й беше толкова тих, че едва разбирах думите й:

— Когато бях малка и не ми беше добре или бях изплашена, татко ми пееше. Имаше ужасен глас и така и не го чух да пее пред друг. Пееше само на мен. Как ми се иска да можеше да го направи сега…

Не можех да й запея. Но можех да я прегърна. Направих го и дълго, дълго я държах в прегръдките си. Пуснах я едва когато дълбокото й дишане ми подсказа, че най-сетне е заспала.