Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Няма значение. Не разследваме пътен инцидент. — Ъгълчето на устата му трепна нагоре. — Така-а… когато пристигнахте, беше ли господин Кук там?

— Да, беше. Изглеждаше изморен. Може би разтревожен или неспокоен. Във всеки случай не ми се зарадва много.

— Защо отидохте да го видите?

— Исках да изгладя някои недоразумения между нас.

— Какви по-точно?

Поколебах се за секунда.

— Франк и аз влязохме в спор на работа. Исках да изясним нещата.

Махони ме изгледа проницателно. Чувстваше, че не му казвам всичко.

— Какъв спор?

— По повод една инвестиция.

— Аха… — Гледаше ме право в очите и недвусмислено показваше, че чака да чуе нещо повече.

Нямах желание да разкривам пред Махони подозренията на Франк към мен и Даян. Но още по-малко желаех в един момент да бъда хванат, че съм скрил нещо от него. Това си беше разследване на убийство и на всички неудобни въпроси рано или късно трябваше да се отговори. Реших, че е най-добре да бъда максимално прям в отговорите си.

Въздъхнах и продължих:

— Според мен истинската причина за несъгласието бе, че Франк ме подозираше в тайна връзка с една от колежките ми. Исках да го уверя, че няма никаква опасност това някога да стане.

— Имате ли такава връзка? — попита той, сякаш не ме бе чул, с поглед, все така втренчен в моя.

— Не — простичко отговорих аз. Моментът не беше подходящ за възмущение. Усещах, че трябва да съм пределно внимателен с Махони. Внимателен и прецизен във формулировките.

— Ясно. Повярва ли ви господин Кук?

— Не знам. Не мисля.

— Влязохте ли в спор отново?

— Не съвсем — искрено отговорих аз.

— Но не се разделихте като най-добри приятели?

— Не.

Махони замълча, но не отмести поглед от мен. После въпросите заваляха отново:

— По кое време си тръгнахте оттам?

— Не знам точно… Може би към три часа.

— Къде отидохте след това?

— Разходих се по плажа… Шанкс Бийч. След това отидох в една от нашите компании — „Нет коп“.

— Видя ли ви някой по време на разходката? Вие видяхте ли някого?

— Имаше няколко коли на паркинга. — Замислих се. — Май имаше и един-двама души на плажа, но не бих могъл да ги опиша. Бях прекадено загрижен от разговора с Франк и отношението му към мен.

— Добре — прие обяснението ми Махони. — Колко време останахте на плажа?

— Около час.

— И след това отидохте направо в тази компания… как беше? „Нет коп“?

Разказах на Махони основните неща за „Нет коп“ и за хората, които бях видял там. Обеща ми да говори и с тях. Бях сигурен, че ще го направи.

— Имате ли представа на колко се оценява състоянието на Франк Кук?

Смяната на насоката на въпросите ме изненада.

— Не.

— Предположете някаква сума.

Замислих се. Франк бе имал доста успешна кариера на бизнесмен и най-вероятно вече беше направил доста пари в „Ревиър“. Освен това трябваше да се отчетат и милионите от „Био-уан“, които несъмнено му се полагаха. Даниел беше прав. Франк със сигурност бе богат човек. Реших все пак да дам на Махони възможност да ме смае.

— Един милион.

— По-скоро към четири, според нас. А господин Апълби каза, че след година или две господин Кук е щял да спечели още около десет благодарение на една от инвестициите в „Ревиър“. Това сега, разбира се, ще отиде при наследниците му. Което ме навежда на следващия въпрос. Кои са наследниците на Франк Кук?

— Нямам никаква представа — признах си чистосърдечно.

— Опитайте да се досетите.

— Предполагам Лиза. И брат й Еди. Може би и майка им.

Махони изсумтя.

— Нека оставим на неговия адвокат да потвърди или опровергае вашите предположения. Но засега да приемем, че можете да очаквате известна сума в резултат от смъртта на господин Кук.

Въздъхнах.

— Възможно е. Но досега не се бях замислял над тази възможност.

— Притежавате ли револвер, господин Ейот? — Нова смяна на тактиката.

— Не.

— Познавате ли някой, който притежава „Смит енд Уесън 640“, модел триста петдесет и седем, „Магнум“?

— Не.

— Можете ли да си служите с оръжие?

Поколебах се за част от секундата.

— Да.

— Къде сте се научили?

— Служил съм в британската армия — поясних аз. — Там учат на такива неща.

— Разбирам… Значи знаете всичко за оръжията, така ли? — Той се замисли за момент. — Убивали ли сте човек?

— Да.

— Разкажете ми.

— Не бих желал.

— Когато бяхте в армията ли се случи?

— Да.

— Вероятно в Ирландия?

— Да. — Сините му очи се присвиха. — Не съм длъжен да отговарям на подобни въпроси — остро възразих аз. — Заподозрян ли съм, или не? Имам ли нужда от адвокат?