Майкъл Ридпат - Последна сделка

Стоях притеснен встрани.

Когато най-сетне групичката им се раздели, майката на Лиза прегърна и мен. Протегнах ръка на Еди, който ме стрелна със студен поглед преди да я стисне. Тръгнахме към колата, като Лиза щастливо се сгуши под ръката на Еди.

Вечерята сготвих аз. Лазаня. Бутилката червено беше празна още преди да сме седнали на масата, така че се наложи да отворя втора.

Ан се огледа.

— Просто не разбирам как е възможно двамата да живеете в толкова малък апартамент. Имате толкова много вещи. Не ми е ясно как успявате да поддържате толкова прибрано.

Отговорът беше прост: не успявахме.

— О, мамо, знаеш, че не можем да си позволим по-голямо жилище — въздъхна Лиза. — Събрахме някак всичко и тук. Но страшно съжалявам, че няма как да останете при нас с Еди.

— О, не се безпокой за това — каза Ан. — Квартира със закуска напълно ни устройва.

— И е много по-добре да легнем в легло, отколкото на пода — допълни Еди и широко се усмихна на по-малката си сестра.

Всички харесаха лазанята.

— Това, което не мога да разбера — каза Ан, връщайки се на онова, което несъмнено беше в главата на всички ни, — е защо някой ще иска да убива Франк. Никога не съм чувала да има някакви врагове. Беше толкова свестен човек. Винаги.

„Тогава защо си се развела с него?“ — помислих си, но не го казах на глас. Чувствата на Ан към Франк бяха диаметрално противоположни на чувствата на майка ми към моя баща. Майка ми с огромно нежелание се бе съгласила да присъства на погребението му, а лицето и изражението й с нищо не бяха издали, че я вълнуват някакви емоции. Сигурен съм, че под каменното лице имаше някакви чувства, но нямаше начин как да се досетя какви биха могли да бъдат те. Докато в случая не можеше да има никакво съмнение в искрената скръб на Ан.

Тя се обърна към мен:

— Обичаха ли го хората на работа?

— О, да — отговорих аз. — Всички го харесвахме. Той се радваше на голямо уважение. — „От всички, с изключение на Арт“, уточних наум.

— Имат ли полицаите някакво предположение кой може да го е направил? — поинтересува се Еди.

— Не мисля — отговорих аз.

— Саймън е голямата им „надежда“ — допълни Лиза. Погледнах я остро. — Имам предвид въпросите на сержант Махони — поясни тя. — Очевидно е какво се върти в главата му.

Еди ни изгледа внимателно. Две години по-голям от Лиза, преди няколко години той се бе отказал да следва медицина и сега посещаваше някакви курсове за следдипломна квалификация към Калифорнийския университет в Сан Франциско. Доколкото знаех, изучаваше социални науки. Лиза му се възхищаваше, че е избрал кариера, посветена на хората в нужда, колкото и зле платена да бе тя. Опитах се да прогоня от главата си мислите, които би следвало да се въртят в главите на хора на средна възраст по отношение на вечните студенти. Двамата с него никога не бяхме имали нищо общо. Намирах за напълно естествена подозрителността му към мен по времето, когато бях станал гадже на по-малката му сестра, и дори след това, като неин съпруг. Английски благородник, работещ във финансова фирма на Източното крайбрежие… хм, за него едва ли можеше да има нещо по-лошо. Откакто баща му бе напуснал семейството им, той бе поел ролята на мъжа, така че и майка му, и сестра му попиваха всяка негова дума. Предполагам начинът, по който сега слушаха мен, му беше крайно неприятен.

И, разбира се, той едва ли би могъл да забрави факта, че бях представен на Лиза от баща им. Факт, който ме поставяше от погрешната страна на бариерата, издигната в съзнанието на Еди.

— Но не беше ли Саймън с теб? — обърна се той към Лиза.

Тя поклати глава.

— Не, точно това е проблемът. Саймън е отишъл в Марш Хаус да се види с татко. И е бил последният, който го е видял жив.

— Наистина ли? — внимателно ме погледна Еди.

— Точно така — потвърдих аз. — Двамата с него имахме спор на работа и аз отидох в Марш Хаус да оправя нещата. Нищо не постигнах и си тръгнах. Изглежда, е бил убит от някого в интервала между моето посещение и десет вечерта на същия ден.

— Наистина ли? — повтори въпроса си Еди.

— Не гледай така, Еди — сряза го Лиза и ме хвана за ръката, внезапно прозряла какво ми бе навлякла с непредпазливата си реплика. — Разбира се, че Саймън няма нищо общо с това.

— Естествено — съгласи се Еди, показвайки с усмивка, че е готов на всичко, за да угоди на по-малката си сестра.

Тя му се усмихна в отговор, щастлива, че е изгладила недоразумението. Но от начина, по който ме погледна Еди, аз разбрах, че е рано да се радвам.