Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Какво искаш?

Люк опита да си придаде самоуверен тон. Непознатият беше с една глава по-висок и явно яко тренираше. Лицето му бе сериозно и хладните му сини очи не мигваха. Люк не можа да издържи погледа му и сведе очи.

— Казвам се Макинли — представи се непознатият. — Сега знаеш кой съм. Аз не се крия зад анонимни заплахи, Люк. Аз съм си аз, нали?

— Е, и?

— Твоят брат беше мръсник. Продаваше наркотици на деца. Човек не можеше да го види по гащеризон да чисти задната седалка на някоя богаташка кола.

— Въпреки това не заслужаваше да умре като куче.

Макинли кимна.

— Разбирам те, Люк. Разбирам чувствата ти. Но това е само между теб и Тери Грийн. Между мъже. Схващаш ли мисълта ми?

Люк не отговори. Сините очи на Макинли продължаваха да дълбаят с поглед душата му.

— Тя излъга, човече. Излъга.

— Всички лъжем, Люк.

— Ама тя излъга пред съда.

— Е, значи няма да иде в рая. Женен ли си, Люк?

Люк присви очи, запита се дали тази горила няма да заплаши, че ще убие някого от семейството му.

— Да — отговори колебливо.

— Обичаш я, нали? Обичаш своята половинка.

Люк кимна.

— И би излъгал заради нея, нали? Разбира се, че ще го направиш. Няма значение дали е правилно или не, ние трябва да защитаваме онези, които обичаме. Виж, брат ти е мъртъв и аз си представям какво ти е, но Тери Грийн вече лежи в затвора заради него. Когато излезе, ще е на седемдесет. Ти си млад, имаш жена, за която да се грижиш. Чиято топлина чувстваш до себе си всяка нощ. Бъди мъж, Люк. Ако искаш да си изкараш яда на някого, изкарай си го на Тери Грийн. Или на мен. Но не се нахвърляй на беззащитни жени. Разбрахме ли се?

Люк вдигна очи и за пръв път срещна погледа на Макинли. Погледа го няколко секунди. Макинли бе доста по-як, но не това накара Люк Сноу да се замисли. Ирландецът беше прав. Люк не биваше да изкарва яда си върху жената на Грийн.

Той кимна.

— Добре. Разбрахме се. Няма повече да й досаждам.

Макинли кимна доволно.

— Радвам се, Люк. Наистина. — Тръгна да си върви, но спря и пак се обърна: — Отговори ми на още един въпрос, Люк.

— Какво?

— Тази пилешка глава. Някаква вуду магия ли беше?

Люк Сноу поклати объркано глава.

— Вуду ли? Стига бе, човече. Аз съм от Брикстън, не от Хаити.

— Защо тогава й изпрати тази пилешка глава?

— Исках само да я посплаша.

Макинли се подсмихна и си тръгна, оставяйки Люк в пълно недоумение.

Сам Грийн отвори вратата секунди след като Макинли позвъни. Носеше бледосиньо костюмче с пола малко над коляното и тъмночервено куфарче. Макинли протегна ръка за куфарчето, но тя поклати глава.

— Голяма съм вече, Анди, сама мога да си нося багажа.

— Както искате, госпожо Грийн.

Той й отвори вратата на лексуса, след това се качи зад кормилото. Усети погледа й и стегна колана без излишно напомняне. Погледна я в огледалото — тя се усмихваше доволно.

През целия път към „Лапландия“ той й хвърляше по някой и друг поглед в огледалото. Сам гледаше замислено през прозореца, стискаше куфарчето върху коленете си. Сигурно не й е лесно, мислеше си Макинли. Тери Грийн бе познал, че жена му ще се съгласи да поеме неговия бизнес, докато той е в затвора. Тя все още му беше вярна, въпреки че бяха разделени от доста време. Малко жени биха приели такова предизвикателство. Ако нещата се провалят, ако планът на Тери не успее, имаше опасност и тя да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Тя запали цигара и смъкна наполовина прозореца, вятърът развя косите й. На Макинли му се прииска да я успокои, да я увери, че всичко ще мине по мед и масло, но знаеше, че това не му влиза в работата. Той беше просто слуга, безмозъчна горила, освен това думите му можеха да й прозвучат снизходително и да я обидят.

Сам пуши през целия път, без да продума. Макинли спря зад клуба между чисто ново беемве и червено порше. На малкия паркинг бяха наредени общо десетина луксозни возила. На задния вход стояха неколцина мъже, някои познати на Макинли; посрещнаха го с кратки кимвания. Един от тях, непознат на ирландеца, направи някакъв намек за късата пола на Сам. Макинли спря и го изгледа строго, но Сам продължи, сякаш не го е чула. Мъжът наведе виновно глава и Макинли го прие за извинение, но се постара да запомни лицето му. Можеше пак да се срещнат.

— Съжалявам, госпожо Грийн — каза той, когато я настигна. — За съжаление не ги избират според добрите им маниери.

— Анди, на моите години всеки комплимент е добре дошъл.