Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Не ти ли е писнало от разглеждане на забележителности? — попита Сам. — Осемнайсет години в полицията.

Блаки присви очи.

— Тери няма никакво право да раздава телефона ми на всеки срещнат. Никакво. Кажи му го.

— Ще му кажа. Нали се сещаш за отрепката, която свидетелства срещу него? Морисън. Рики Морисън.

— Е?

— Тери ще ти е много задължен, ако го откриеш. — Тя замълча за момент, за да придаде по-голяма тежест на думите си, потърка чело, сякаш си припомня нещо отдавна минало. — Всъщност не, не се изрази точно така. Точните му думи бяха: „Кажи на Блаки да си извади пръстите от задника и да се заеме със случая.“ Нещо в този дух.

Минаха през площад „Ламбърт“ и всички туристи погледнаха надясно. Блаки поклати глава и се намръщи.

— Даваш ли си сметка колко ще бъде опасно?

Сам го потупа леко по рамото.

— Дори по-опасно от петнайсет години взимане на подкупи от съпруга ми?

Блаки я изгледа, сякаш всеки момент щеше да избухне. Лицето му бе почервеняло, очите му заплашваха да изскочат от орбитите си, дишаше учестено.

Сам се усмихна.

— Хайде, Блаки, да не се караме пред хората. Тери моли за съвсем малка услуга. Правил си го стотици пъти.

Блаки се поуспокои и се отпусна на седалката. Зад тях се чуха щракания на фотоапарати, но Сам и полицаят продължиха да гледат напред. Автобусът мина над Темза.

— Какво иска? — попита накрая Блаки.

— Иска да ме заведеш при Морисън. Да поговоря с него и да опитам да науча истината.

— Момчетата от „Убийства“ вече го направиха. Той им разказа всичко и го повтори в съда. Дори не се е наложило да му пускат ток през топките например. Доколкото научих, не са могли да му затворят устата.

— Искам само да поговоря с него.

— Не е само свидетелят. Има улики. Кръвта върху обувките на Тери. Отпечатъците върху килима на убития.

— Тери твърди, че Ракел го е натопил. Първо ще научим истината от Морисън, после ще опровергаем уликите.

Блаки поклати скептично глава.

— По дяволите, Сам, това не става като на кино. По разследването работят трийсетина ченгета, това са хиляди човекочаса. Няма да успееш да сринеш обвинението с игрички на частен детектив.

— Какво толкова се опъваш, Блаки? Трябва просто да ми дадеш адреса на Морисън. Нищо повече не искам.

Блаки се изправи и се наведе над нея.

— Добре, ще видя какво може да се направи.

— Става.

Блаки слезе на следващата спирка, близо до гара „Ватерло“. Сам се облегна и продължи към „Трафалгар“, където я чакаше Макинли. Нужно й беше малко време за размисъл.

Сам седна на дивана и запали. Погледна бутилката уиски на масичката. Страшно й се пиеше нещо силно, но в момента имаше нужда от трезв ум. Изтръска цигарата в пепелника, ръката й леко трепереше. Пресегна се към тефтерчето на Тери, но бързо дръпна ръка. Беше го чела вече десетина пъти. Тери бе помислил за всичко. Трябваше просто да изпълнява нарежданията му, и с финансовите им проблеми щеше да е свършено.

Тя легна и издиша облак дим към тавана. Щеше да има достатъчно пари за изплащане на ипотеката, за таксата на Джейми в университета и на Грейс в старческия дом и Патерсън щеше да може да започне собственото разследване по делото. И за всичко това бе достатъчно да изкара четирите тона канабис от дъното на морето.

— Лесна работа — промърмори си тя.

Отвън се чу кола и тя бързо стана. Беше минала половината разстояние до външната врата, когато Анди Макинли позвъни. Триша се размърда на горния етаж.

Сам отвори. Макинли носеше дълго тъмносиво палто и черни кожени ръкавици.

— Студено е, госпожо Грийн, облечете се добре.

— Идвам след минутка, Анди. Благодаря.

Сам затвори вратата и се качи на горния етаж. Стаята на Триша беше затворена. Тя почука. Не последва отговор.

— Триш?

— Какво?

Сам отвори вратата. Триша лежеше на леглото си по корем и четеше книга.

— Ще си развалиш очите — предупреди я Сам.

— Това ли се качи да ми кажеш?

Сам седна на ръба на леглото и погали русата й коса.

— Много хубава коса имаш.

— Къде отиваш? — попита троснато Триша.

— Навън.

— Къде навън?

Сам се усмихна, завъртя един кичур от косата й.

— Струва ми се, че аз съм майката.

— С него ли отиваш?

— С кого?

— Знаеш с кого. С онзи с лексуса.

— Всъщност лексусът е на баща ти.

— Всъщност не ми пука.

Триша стана и седна на нощното шкафче.

— Що за език!

Триша погледна майка си в огледалото.

— За бога, мамо, всеки казва „не ми пука“. Можеше да кажа…