Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Уелч поклати глава.

— Няма време. Влизаме веднага щом пристигне ланд-ровърът.

— За къде да бързаме? — възрази командирът на отряда, докато наместваше бронираната си жилетка. — Няма къде да бягат.

Ноздрите на Уелч се разшириха.

— Тук аз командвам — тросна се той. — Аз решавам какво ще се прави.

Командирът присви очи, но замълча. Кимна и отиде да разговаря с хората си.

— Готово ли е, шефе? — попита Симсън и подаде на Уелч пакет дъвки.

Уелч поклати глава. Още не беше изсмукал бонбоните си.

— Къде е ланд-ровърът? — попита.

Симсън посочи към главната улица.

— Идва.

— Щом пристигне, влизаме. Разбиваме вратата и нахлуваме заедно.

— По дяволите, шефе. Ако започнат да стрелят, ще стане кървава баня.

Уелч му намигна.

— Не казвай на никого, Дъг, но информаторът ме осведоми, че не са въоръжени. Тук е демилитаризирана зона.

По гърба му се стичаше пот; изпитваше непреодолимо желание да се почеше, но знаеше, че така ще се издаде. Той лежеше зад няколко варела, придържаше автомата си с две ръце, но внимаваше да държи пръста си далеч от спусъка. Бяха му дадени ясни нареждания. Да наблюдава сградата, докато започне нападението. Едва тогава трябваше да действа. Засега обаче щеше само да гледа. И да чака.

Целите явно не бяха въоръжени. Всички минаха през детектора за метални предмети, но това не означаваше, че не са скрили оръжията си някъде наблизо. Повечето лица му бяха познати. Тери Грийн. Анди Макинли. Джеф Донован. И жената. Саманта Грийн. Цяла сутрин бе разглеждал снимките им, докато го инструктираха. Много важно беше да не сбърка. Лошо му се пишеше, ако сгреши.

Носеше черна плетена маска с дупки за устата и очите и черен гащеризон. Черното е най-подходящият цвят в такива случаи. Всява страх. Хората са по-склонни да се подчиняват на нападател с черни дрехи. Нацистите са го знаели. Също хората от САС. Черното внушава страх и подчинение. Също и маските. Маската бе подгизнала от пот и от вълната кожата го сърбеше. Искаше му се да погледне часовника си, но знаеше, че трябва да ограничи движенията си до минимум. Той напрегна слух да чуе какво си говорят.

Донован държеше малка епруветка и разглеждаше съдържанието й. Той кимна:

— Добре изглежда, Тери.

Тери Грийн наблюдаваше хората си, докато брояха парите.

— По-лесно щеше да го пробваш, ако си беше смръкнал, Джеф.

Донован се намръщи.

— Не пипам такова нещо. Това е отрова.

Мъжът с черната маска размърда рамене. Напрежението му отслабна, мускулите му се отпуснаха. Скоро трябваше да действа, и то бързо.

Ланд ровърът пристигна и Уелч се ухили. Вътре се возеха четирима въоръжени полицаи. На предната броня бе закачено допълнително голямо желязо, което щяха да използват за разбиване на вратата, прозорците бяха подсилени с метална мрежа. Шофьорът носеше каска и бронирана жилетка. Тримата му спътници слязоха.

Уелч махна към фабриката:

— Добре. Да действаме.

Командирът на въоръжения отряд поведе хората си към фабриката, накара ги да се разгърнат. Когато стигнаха на двайсетина метра от сградата, ланд ровърът се насочи с пълна скорост към металната врата на товарния вход. Двама полицаи с по едно голямо куче го последваха.

Уелч, придружен от Симсън и Кларк, се запъти след тях. Останалите от екипа се разпръснаха и тръгнаха уверено напред, като внимаваха обаче да не изпреварят началника си. Хората от Отдела за борба с наркотиците също ги последваха.

Ланд ровърът се заби в металната врата и изчезна във фабриката. Хората от въоръжения отряд се затичаха и нахлуха през входа, закрещяха команди — всички да легнат по очи и да се предадат без съпротива.

Уелч почувства възбуждането от адреналина и се втурна напред. Симсън и Кларк го последваха и след секунди всички тичаха вкупом към фабриката с победоносни възгласи като футболни запалянковци след успешен мач.

Нахлуха във фабриката и виковете им отекнаха в огромното хале. Въоръжените полицаи стояха около ланд-ровъра с автомати, насочени към земята. Уелч се намръщи. Огледа се, очаквайки да види Тери Грийн. Сърцето му се сви — даде си сметка, че освен полицаите във фабриката няма никой. Беше празна. Съвършено празна. Нямаше къде да се скрие човек.

Командирът на въоръжения отряд го изгледа презрително.

— Страхотен удар, Ракел.

— Сигурно има някаква грешка — заоправдава се Уелч.

Чу дружен смях. Някои от полицаите го гледаха.

— Разбира се, че има грешка. И тя стои точно пред мен. Тежко ти се пише в участъка.