Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Изплашена, Джо се обърна. Тръгна по дългия коридор и подмина кухнята, където пазачът все така кротко хъркаше. По лявата стена на коридора нямаше врати. На дясната видя една, на която пишеше ДНЕВНА СТАЯ и друга с надпис СКЛАД. И двете бяха заключени. В края на коридора се виждаше входната врата на приюта. Вляво от нея имаше още един къс коридор, същия като онзи до кухнята. Това беше втората врата към мъжкото крило.

Джо пробва дръжката на входната врата. Заключена беше. Трябваше ù ключ, за да се махне оттук. И знаеше у кого е той.

„Ласкателство, Лигавщина, Ловкост“ – беше ù казала Фей. Тези умения ù трябваха, за да опразни нечий джоб или за да вземе халката с ключовете на някой пазач.

„Ще мина и без първите две – каза си Джо и забърза към кухнята, – но ще ми трябва много ловкост.“ Тя бавно се приближи към гърба на пазача. На половината път една дъска изскърца под крака ù и тя замръзна. Пазачът изсумтя, но не се събуди. Тя изчака цели две минути по часовника на стената и после продължи напред, докато стигна до стола му. Приклекна до страната, от която висеше халката, и я огледа внимателно. На нея висяха пет дълги месингови ключа. С огромна предпазливост тя прокара пръсти между ключовете, за да не задрънчат. После разкопча тънката кожена каишка, която свързваше халката с колана. С едната ръка хвана халката, с другата продължи да държи ключовете и изхлузи халката от каишката. Сега трябваше само да се върне обратно до предния вход. Излезе от кухнята и тъкмо стъпи в дългия коридор, когато го чу – силно, настойчиво тропане.

– Отворете! Отворете веднага! – извика Малън. Лицето му се появи пред стъклото на входната врата. Джо се сепна и се прилепи до стената. Пред вратата светеше лампа, но в този край на коридора цареше мрак. Малън не я беше видял.

– Какво става, по дяволите? – измърмори пазачът.

Джо чу как столът му остърга дъските на пода, когато той го бутна назад.

– Кой е? – викна той и се запрепъва из кухнята.

След две секунди щеше да се покаже пред нея. Джо се шмугна в късия коридор, който водеше към мъжкото крило. Подмина вратата и се спотаи в един тъмен ъгъл. След секунда пазачът се изстреля от кухнята и хукна по дългия коридор, закопчавайки палтото си в движение. Не я видя.

– Пуснете ме! Спешен случай! – пак се развика Малън.

– Потрай малко! Идвам! – викна в отговор пазачът.

После с паника в гласа каза:

– Къде са ми ключовете? Няма ми ги ключовете! Стой там, ще взема шперца! Стой и не мърдай!

Той се затича обратно към кухнята. Джо го чу как ругае и рови за шперца, после той хукна пак към входната врата. Малън скоро щеше да влезе. Дали чичо ù бе с него?

„В капан съм – помисли си тя. – Ще претърсят цялата сграда и ще ме открият свита тук. Няма накъде да бягам.“

Тогава насълзените ù очи попаднаха на вратата към мъжкото отделение. Имаше и втора врата, цялата покрита с предупредителни надписи като тази в предната част на сградата. Отделението вървеше паралелно на коридора. Ако преминеше през него, докато Малън идваше по коридора, може би щеше да успее да стигне до предната врата. Докато той претърсваше приюта, тя щеше да е на път към къщурката на Флин.

Джо пъхна един от ключовете в ключалката на мъжкото отделение и го завъртя. Не последва нищо. Тя пробва втори. После трети. И тогава, точно когато чу, че Малън влиза в сградата, четвъртият ключ сработи. Тя отвори вратата към мъжкото отделение, пристъпи вътре и я заключи след себе си с надеждата, че виковете и стъпките на преследвачите ù ще заглушат шума, който бе вдигнала.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и веднага съжали. Вонята на урина и немити тела я удари в носа. Ушите ù се изпълниха с въздишки и стонове.

Стиснала здраво ключа, тя направи малка крачка напред. Вратата към отделението имаше малко прозорче от подсилено стъкло. През него влизаше малко светлина, колкото да успее да различи коридора, широк около метър и половина, от двете страни на който се нижеха килии. Далеч пред себе си виждаше смътната светлина на прозорчето на втората врата.

Единственото, което трябваше да направи, бе да стигне до нея.