Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Пред нея се оказа гъсталак от чимшир, все така зелен и през късната есен. Тя изу останалата на крака ù обувка, сложи я на пътеката, която минаваше отляво на храстите, и пропълзя в гъсталака, благодарна, че се беше облякла в тъмносини дрехи. Това щеше да ù помогне да остане незабелязана. Можеше да надзърта между храстите и да види накъде да поеме после.

Джо стоеше напълно неподвижно и се опитваше да успокои дишането си и да забави бесния бяг на сърцето си. В този момент видя чичо си да се приближава по пътеката, задъхан и ругаещ. Обувката веднага привлече вниманието му.

– Малън! Насам! – извика той и продължи по лявата пътека. Точно както се бе надявала тя.

Щом се отдалечи, Джо изскочи от храстите и хукна в обратната посока, като се насочи първо към горичка от няколко брези. Беше решила, че Малън се движи след чичо ù и ще поеме по същата пътека.

Беше сбъркала. Когато доближи брезите, Малън изскочи от тях и се понесе към нея. Носът му още кървеше. Джо изпищя и се завъртя, видя в далечината някаква сграда и побягна натам.

– Тук е! Хванах я! – изкрещя Малън.

Краката на Джо, само по тънки чорапи, летяха над земята. Тя беше по-лека и по-бърза от Малън, и бързо увеличи разстоянието помежду им. Когато стигна сградата, Джо се хвърли към вратата, но тя се оказа заключена. Бързо заобиколи с надеждата да открие друг вход и видя отворен прозорец на мазето. Пантите на прозореца бяха горе. Тя се промуши през него с краката напред, увисна на ръце за момент и се пусна. Подът се оказа на петдесетина сантиметра под нея. Тя отстъпи от пътеката, прокарана от луната светлина, молейки се Малън да не я е видял и да не е чул как се затръшва прозорецът след нея. Минаха няколко секунди, после минути и после тя видя чифт крака, които спряха пред прозореца. Към тях се присъедини втори чифт крака.

– Тук ли? Как? Ще разберат, че сме ние! – каза един глас. Този на Малън.

– Ще кажем, че е паднала и си е ударила главата на камък – това беше чичо ù.

– Първо трябва да я намерим – каза Малън.

– Ти тръгни натам. Аз ще се върна назад – каза чичо ù.

Те тръгнаха и Джо седна тежко на дървения под, изтощена. Чичо ù се опитваше да я убие – човек, когото беше обичала и на когото беше имала пълно доверие. Тя изхлипа. Захапа юмрук, за да заглуши риданието, защото знаеше, че ако веднъж започне да плаче, няма да може да спре. С плач нямаше да се спаси. Щеше да се спаси с мислене. Тя се постара да се успокои и да обмисли следващия си ход.

Нямаше на кого да разчита за помощ. Чичо ù беше казал на всички, че е луда, и сигурно беше подписал съответните документи. Нямаше да се вслушат в нищо, което тя им кажеше. Единствената ù надежда беше в Еди. Той и Оскар щяха да потвърдят историята ù.

– За да се добереш до тях обаче, трябва да станеш, да излезеш от това мазе и да минеш през портите – каза си.

„Но как? – възрази вътрешният ù глас. – Портите са заключени, а ключът е у пазача. Флин ви вкара тайно сно...“

– Флин! Точно така! – прошепна тя.

Гробарят живееше в пределите на приюта. Може би щеше да се съгласи да я измъкне тайно, ако му предложи достатъчно пари. Трябваше само да намери къщичката му.

Ако успееше да я измъкне, тя щеше да тръгне на юг и да стигне до Рийд Стрийт и пансиона на Еди. Стана от пода окрилена от плана си и тръгна опипом из тъмното мазе, докато не попадна на стълби. Нямаше представа какво има в горния им край.

– Fac quod faciendum est – прошепна тя в мрака.

И тръгна нагоре по стълбите.

Глава осемдесет и осма

Джо стоя на най-горното стъпало с ръка на дръжката на вратата цяла минута, преди да събере кураж да я натисне.

Отвори вратата бавно, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум. Пантите изскърцаха, но не много силно. Тя пристъпи през прага и видя, че се намира в обширна кухня. Вдясно стоеше печка. Над главата ù висяха тенджери и тигани. Имаше две мивки и дървен сандък за лед.

И пазач.

Седеше с гръб към нея. Главата му, подпряна на сгънатите му ръце, почиваше на голямата дървена маса пред него. Палтото му висеше на облегалката на стола. На колана му беше закачена широка халка с ключове. Мъжът хъркаше силно.

Джо се огледа и видя, че на дясната стена има ред прозорци, а вляво зее отворена врата. Тя мина на пръсти до вратата и се озова в дълъг и тесен коридор, който минаваше по цялата дължина на сградата, от задната стена до фасадата. В началото на този коридор се виждаше друг – къс задънен коридор с една-единствена врата отдясно.

Тя пристъпи към тази врата с надеждата, че ще се окаже изход, и видя, че на нея е закована табела. „ОПАСНО. Вход само за персонала“ – пишеше на табелата. Под този надпис имаше друг: „Мъжко крило за душевноболни престъпници.“ Имаше предупреждение към персонала да влиза в това крило само по двойки, да прибират всякакви висящи части на дрехите си и да се въздържат от враждебно поведение.