Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Джо знаеше, че Амирантите, групичка острови в Индийския океан, са част от по-голямата група на Сейшелите. Беше чувала за трагичната смърт на Стивън Смит от време на време в детството си, но никой никога не бе споменавал Амирантите. Единственото обяснение, което беше чувала, бе, че е отплавал да огледа района с кораб на име „Чайка“ и че корабът и всички на него потънали по време на буря.

Откъде би могъл чичо ù да знае къде е бил захвърлен Стивън Смит?

Освен ако самият той не беше отговорен за това.

Сърцето на Джо биеше като чук в гърдите ù. Обзе я неподправен, заслепяващ ужас. Сега разбра. Разбра всичко.

Еди беше прав. Думите, които ù беше казал на пристанището, се появиха в съзнанието ù. „По-добре да свикнеш с идеята, че някой във „Ван Хутън“ не е толкова почтен...“ После отново се беше опитал да ù отвори очите – снощи, край гроба на Стивън Смит. Де да го беше послушала!

Чичо ù, любимият ù чичо, стоеше зад престъплението, което Смит бе разкрил. Смит сигурно го е заплашил, че ще го изобличи, затова Филип се е погрижил той да изчезне. Може би чичо ù е предложил проучвателното пътуване до Сейшелите и е платил на капитана на кораба да се отърве от Смит по някакъв начин. Само че Смит се върнал. И този Малън се бе погрижил за него, без съмнение по поръчение на чичо ù.

Джо осъзна и още нещо – чичо ù не вярваше, че е луда. Само се преструваше, за да я вкара в приюта. Защото се беше превърнала в заплаха за него.

Сега тя вдигна поглед към него. Той гледаше през прозореца и продължаваше да говори. Страх, гняв и отвращение се надигнаха в гърдите ù. Тя инстинктивно се дръпна по-далеч от него.

– ... а и историята става все по-невероятна с всяко повторение – говореше той. – Нали го осъзнаваш? Също така би трябвало да осъзнаваш необходимостта да ти осигурим помощ, Джо. Джо?

Той обърна глава. Погледът му се изостри, когато видя, че се е притиснала назад към седалката, и изведнъж под маската на загриженост, изписана на лицето му, проблесна друго изражение – много по-зловещо.

„ Не се разкривай – каза вътрешният ù глас. – Не бива да разбира, че знаеш.“

Тя бързо се усмихна.

– Осъзнавам го, чичо Филип. Просто... просто толкова ме е страх – каза тя.

– Няма от какво да се страхуваш – каза той. – Колкото по-бързо признаеш болестта си и започнеш да сътрудничиш на лекарите, толкова по-скоро ще те излекуват.

– Да. Разбира се – покорно каза Джо.

„ Само че няма да ме излекуват, помисли си тя. Няма да успеят. Ти ще ме вкараш в „Даркбрайър“ тази вечер и тогава ще дойде той, Малън. Може би ще дойде утре вечер. Може би следващата седмица. Но ще дойде. Ще ме удуши и ще нареди нещата така, че да изглежда като самоубийство. Точно както направи със Стивън Смит.“

Вътрешният ù глас замлъкна за момент, после добави още нещо: „Ако искаш да живееш, Джо, ще трябва да бягаш.“

Глава осемдесет и шеста

Джо видя първо високата каменна ограда, после черните порти. „Приют за душевноболни „Даркбрайър“ – пишеше на портите.

Джо знаеше, че вратата вдясно е заключена. Дали пък чичо ù по някакво чудо не беше забравил да заключи онази вляво? Тя хвърли поглед към вратата. Филип я видя.

– Не създавай проблеми, Джоузефин. И двете врати са заключени. Дори и да успееш да излезеш от колата, Томас и аз ще те последваме – предупреди я той.

След секунда минаха през портите. Джо бе идвала тук едва предишната нощ и знаеше, че когато пазачът заключи портите след тях, няма да може да излезе. Нямаше друг изход от „Даркбрайър“ освен през реката, но ниската температура, бързото течение и тежките ù дрехи щяха със сигурност да доведат до бърза смърт. Обезумяла от страх, Джо се хвърли към вратата вляво, но чичо ù я блъсна обратно.

– Няма да повтарям – студено каза той.

Екипажът продължи да се движи. Пазачът заключи портите. Джо бе пропуснала единствената си възможност. Когато колата спря пред главната сграда – готическо чудовище с кули и кулички и с решетки на всички прозорци, Джо я заля тъмната вълна на отчаянието.

– Не прави повече опити за бягство – каза Филип, – или ще съжаляваш.

Успокояващата му усмивка и мекият глас бяха изчезнали. Тя никога не беше виждала тази страна на личността му преди.

Томас отвори вратата. Филип слезе, после помогна на Джо и без да я пуска, я поведе по каменните стълби, които водеха от алеята към входа на сградата. В подножието на стълбите ги чакаше сестра в униформа.

– Добре дошли, госпожице Монтфорт. Очаквахме ви – бързо каза тя. – Аз съм сестра Уилямс и ще се грижа за вас.