Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Ужасно – продължи той, без да сваля поглед от майката на Джо. – Истински кошмар, особено след всичко друго, през което мина. Но аз ти казвах, Ана. През цялото време ти го повтарях. Ти не ми вярваше. Сега вярваш ли ми? Виждаш ли? Клетата ни, скъпа Джо е загубила разсъдъка си.

Глава осемдесет и четвърта

– Какво ? – Джо се изсмя невярващо. – За бога, чичо Филип, какво говориш? Не съм си изгубила разсъдъка!

– Джоузефин, моля те – през сълзи промълви Ана. – Помисли за всички ужасяващи неща, които ни разказа току-що... да ходиш по улиците посред нощ с непознати мъже, в моргата, в публични домове, да изкопаеш труп ... – гласът ù пресекна. Тя се насили да се овладее. – Това е чудовищно!

Джо усети първите пипалца на страха да се спускат по гръбнака ù.

– Но мамо, направих всичко това, за да открия истината за смъртта на татко – обясни тя.

– И кога точно направи всички тези неща? Кога? – попита майка ù.

– Най-вече през нощта. Понякога и през деня.

– През нощта? Това е лъжа, Джоузефин – каза майка ù. – Всяка нощ те проверявам. Още откакто беше съвсем мъничка. И всяка нощ, откакто се прибра вкъщи след смъртта на баща ти, те намирам в леглото ти, дълбоко заспала.

– Намирала си Кейти. Разменихме се. Няколко пъти – каза Джо с нарастваща нервност. – Мамо, всичко това е истина !

Тя се обърна към чичо си.

– Кажи ù, чичо Филип! Кажи ù истината!

– Мила моя Джо – започна Филип с лице, сгърчено от жал. – Казах ù каквото знам – че тази сутрин си дошла при мен силно разстроена и си ми разказала чудовищна, отвратителна история. И че това не се случва за пръв път. Проявих глупост и не предприех нищо досега, като се надявах, че състоянието ти е реакция на загубата на баща ти и ще отмине. Сбърках. Вместо да се оправиш, ти се влоши. Снощи, вместо само да си представяш, че излизаш от дома си, наистина си излязла.

– Но ти... ти ми повярва – повиши тон Джо.

– Просто не ти противоречих. Надявах се така да те успокоя.

– Излъгал си ме. Каза, че ще отидеш при властите – още по-високо каза Джо.

Филип тъжно поклати глава.

– Моля те, не говори така. Не исках да лъжа. Имах нужда от време.

– Време ли? За какво?

– За да уредя грижите, от които се нуждаеш.

– Не се нуждая от никакви грижи! – Джо почти крещеше.

Не можеше да повярва как се бяха обърнали нещата. Ана и Филип размениха поглед и Джо осъзна, че с виковете си само потвърждава подозренията им. С доста по-тих и овладян глас тя каза:

– Уверявам ви, че се чувствам съвсем добре.

– Ти си чувствително момиче, Джоузефин, и за жалост си станала жертва на множество заблуди – каза Филип. – И аз, и леля ти, и майка ти пробвахме да те спасим. Помолихме те да спреш с мрачните мисли. Позволихме ти да пренебрегнеш правилата на траура. Насърчавахме те да се виждаш с приятелки. Отчаяно се надявахме, че годежът ти ще те извади от тежкото състояние, но дори и това събитие не успя да промени нещата.

– Толкова странно се държиш напоследък – включи се и майка ù. – В колата, докато се прибирахме от семейство Скъли. После при шивачката. И аз като чичо ти не исках да приема какво се случва пред очите ми. Сега нямам избор.

Джо си спомни ходенето при шивачката. Спомни си ужасения поглед на майка си, когато ù каза, че не може да се омъжи за Брам. Спомни си погледа, който си бяха разменили майка ù и леля ù на връщане от семейство Скъли. Сякаш всичко, което казваше или правеше, подхранваше увереността на чичо ù, че се е побъркала.

– Всичко това е едно ужасно недоразумение – каза тя, като се постара гласът ù да прозвучи спокойно. – И аз знам как да го изясним. Пратете да повикат Еди Галахър и Оскар Рубин. Те ще потвърдят всичко, което ви разказах.

– Говорих и с двамата по-рано днес – каза Филип. – И двамата твърдят, че не са те виждали никога до снощи, когато си се приближила към тях на улицата, цялата в мръсотия. Казаха ми и че се зарадвали, когато се появил Брам и те завел у дома.

Джо имаше чувството, че са я ударили.

– Какво ? Това е абсурдно! Лъжа е! Няколко пъти съм ходила в стаята на Еди. Разбира се, че ме познава! – възкликна тя, без да мисли.

Очите на Ана се разшириха.

– Ако това се разчуе, Филип... ако хората чуят какви ги говори...

– Проверих и онзи частен детектив, Оскар Едуардс – продължи Филип. – Няма детектив с такова име в целия град.

– Казах ти, че а-а-аз го измислих. Налагаше се. За да защитя Еди – заекна тя.

– Всъщност всичко е измислица, нали Джо? – нежно попита Филип.