Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Тя пое дълбоко дъх и заговори.

– Бях в приюта „Даркбрайър“, където изкопах труп.

Брам се отпусна назад в седалката си с пепеляво лице.

– Трупът е на мъжа, когото подозират в убийството не само на Алва Бийкман, но и на Ричард Скъли и баща ми – продължи тя бързо. – Само че историята, татуирана на гърдите на трупа, ме убеди в обратното.

– О, господи – промълви Брам немощно.

– Знам, че шокът за теб сигурно е огромен, и съжалявам – каза Джо. Не ù беше приятно, че го беше разстроила.

– Само ако знаех – рече Брам. – Но не усетих нищо. Филип...

– Той не знае нищо – каза Джо. – Не и за това. Смятам да му разкажа утре. Той ще знае какво трябва да се направи.

– Първо баща ти, после Ричард, после Алва... прекалено много ти дойде. Бедното ми, скъпо момиче. Толкова се притеснявахме... чичо ти, майка ти, даже Кейти.

Джо, загледана през прозореца, почти не го чу. Екипажът беше завил зад югоизточния ъгъл на площада. Тя не искаше да продължава напред.

– Спрете тук, моля – каза тя, раздразнена.

– Но още не сме стигнали къщата ти – възрази Брам.

– Не искам колата да спира пред къщата. Шумът може да събуди Тийкстън.

– Но ние трябва да събудим слугите. Ще трябва да ти помогнат. А Ана...

– Не! – твърдо каза Джо. – Брам, трябва да се прибера, без да ме забележат. Майка ми не бива да научава за тази нощ. Още не. Не и преди да разкажа на чичо. Тя няма да разбере.

– Добре, Джо, добре – с успокоителен глас каза Брам. – Но трябва да ми позволиш да те изпратя до вратата. Отказвам да си тръгна, преди да се уверя, че си в безопасност у дома си.

Брам спря екипажа. Помогна на Джо да слезе и я придружи до вратата за прислугата.

– Искам да ми обещаеш, че ще си почиваш – каза той с тревога в очите.

– Обещавам. Благодаря ти, че ме изслуша, Брам. Благодаря ти, че ми повярва.

– Всичко е наред, Джо. Прибирай се – каза той.

Джо кимна. Тя отвори внимателно вратата, вмъкна се вътре, затвори я и я заключи. После на пръсти се качи по задните стълби с надеждата, че няма да събуди никого. Когато стигна стаята си, веднага отиде до прозореца и погледна навън.

Брам все още стоеше на тротоара, без да помръдне. Сега вдигна ръка към очите си и изтри нещо. После се обърна и тръгна към екипажа си.

Глава осемдесет и втора

Джо почти не мигна тази нощ.

Съблече мръсните дрехи, събу калните обувки и уви всичко на топка, която скри в дъното на гардероба. После се пъхна в леглото по бельо и се мята до сутринта, преследвана от образа на Стивън Смит в ковчега.

На зазоряване скочи от леглото и влезе във ваната. След като се изми и се облече, тя се измъкна от къщата, без да срещне никого. Майка ù ставаше късно, особено в събота, и Джо знаеше, че същото важи за леля ù и братовчедка ù.

Чичо ù обаче не беше поспалив. Винаги казваше, че зазоряването е любимата му част от деня, и обикновено прекарваше няколко часа в работа в кабинета си, преди да седне на закуска със семейството си. Джо се надяваше, че и днес ще е така.

Тя забърза по стълбите към къщата на чичо си и почука леко на вратата. След секунди я отвориха.

– Госпожице Монтфорт, добро утро. Госпожа Монтфорт очаква ли ви? – попита Харни и я покани да влезе.

– Идвам при чичо си, Харни – обясни Джо. – Ще му съобщиш ли, че съм тук?

Докато Джо чакаше във фоайето, адмирал Монтфорт се взираше в нея със строгите си очи.

– Fac quod faciendum est – прошепна тя, за пореден път черпейки сили от девиза на рода Монтфорт. Щяха да са ù нужни.

Харни се върна.

– Оттук, моля, госпожице Монтфорт – каза той и я поведе към кабинета на чичо ù.

Филип стоеше на вратата, когато стигнаха.

– Джо? Доста необичаен час за посещение. Всичко наред ли е? – попита той.

Джо изчака, докато влязат в кабинета, и Харни затвори вратата след себе си, преди за заговори.

– Не, чичо Филип, не е наред. Трябва да споделя с теб извънредно тежка новина и ще ми се ядосаш, когато я чуеш. Много ще се ядосаш. Но те моля да ме изслушаш.

Джо седна. Погледна благото лице на чичо си, сега намръщено от тревога, и ù се прииска да не се налагаше да му разказва какво е научила. Но нямаше избор. Трябваше ù помощта му. Наистина беше благ, но освен това беше силен и умен и щеше да направи каквото е необходимо.

Джо изопна рамене, пое си дълбоко въздух и заговори. Започна с отиването си в ресторант „Чайлдс“ и завърши с пътуването до „Даркбрайър“ и връщането ù у дома с Брам. Призна си и за Оскар Едуардс. Налагаше се. Брам беше видял Еди и Оскар и можеше да ги спомене на чичо ù.