Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Ставай, Джо – каза Фей.

Джо се изправи и с препъване тръгна към приятелката си, като бършеше кръвта на Филип от лицето си.

– Как се озова тук? – попита тя. Гласът ù трепереше, както и цялото ù тяло.

– Лудата Мери – отвърна кратко Фей, без да сваля поглед от двамата мъже. – Пепелника я видял да тича по Четиринайсета улица като подпалена. Тичала, плачела и ме викала. Аз работех на площад „Юниън“, като всяка нощ. Той я доведе при мен. Успокоих я и тя ми разказа, че някакъв мъж те бил отвел. Чула го да споменава „Даркбрайър“, каза ми, че това е лошо място, и ме помоли да ти помогна. Тя знае, че сме приятелки, видяла ни на Бруклинския мост. Хванах файтон и дойдох тук. Мери ме чака в колата. Не иска да излезе. Какво, по дяволите, става тук?

– Чичо ми се опитва да ме убие – каза Джо. – Той е убиецът, не Кинч. Еди, Оскар и аз... ние открихме, че Кинч е всъщност Стивън Смит. Чичо ми се опитал да го убие на Сейшелите, но Смит оцелял, така че той накарал Малън да го убие тук. Не успях да направя връзката по-рано. С цялата си глупост му разказах всичко, което бях разкрила, и той използва това да убеди майка ми, че съм луда.

– Егати! Чичо ти ? – повтори Фей.

Изражението ù се промени. Без предупреждение тя отново стреля по Монтфорт. Куршумът се зарови в земята на сантиметри от здравото му коляно.

– Говори, Монтфорт, копеле такова – нареди Фей. – Иначе следващия път няма да стрелям в земята.

Филип Монтфорт я изгледа на кръв.

– Нямам какво да ти кажа. Давай. Убий ме. Ще те обесят до края на седмицата.

– О, наистина ще те убия – рече Фей. – Но няма да ме обесят. Ще съм изчезнала много преди да се появят полицаите. Ще изляза оттук и ще изчезна в сенките, както винаги. Само че някоя нощ ще изляза от тези сенки и ще ти запаля къщата, Монтфорт. С все семейството ти вътре. Приятелят ми Резето ще ме вкара вътре. Пепелника ще запали огъня. Всъщност ще запали два. Един в подножието на предното ти стълбище и един на задните стълби. Никой няма да успее да избяга. Ще ти взема всичко – жена ти, сина ти и дъщеря ти, ако не започнеш да говориш. Веднага .

Джо не знаеше дали Фей блъфира. И чичо ù явно не знаеше.

Защото Филип Монтфорт, отчаян, победен, започна да говори.

Глава деветдесет и втора

– Всичко започна през 1871 година – каза Филип и си разкопча колана. Свали го и го завърза здраво над коляното си. – Фирмата имаше проблеми. Взехме нов съдружник, Стивън Смит. Парите, които ни плати за своя дял, ни задържаха на повърхността известно време, но после свършиха. Затова измислихме план и купихме кораб, за да го изпълним.

– „Носет“ – каза Джо.

– Да – отвърна Филип и присви лице от болка.

– Но той потънал край бреговете на Португалия.

– Не, не потъна. Платихме на капитана и екипажа да кажат, че е потънал, за да вземем парите от застраховката. Сменихме името на кораба на „Бонавентура“. Направихме фалшиви документи, според които корабът беше португалски.

– Кои вие?

– Съдружниците във „Ван Хутън“.

Джо се боеше да зададе следващия въпрос. Ужасяваше се от отговора.

– Всички съдружници ли?

Филип се усмихна подкупващо.

– Да не би да питаш дали баща ти е бил замесен? Беше. Всички бяха замесени, освен Стивън Смит. Той беше нов. Не знаехме дали можем да му имаме доверие. Всичко – и кораба, и товара, запазихме в тайна от него.

– Какъв товар? – попита Джо.

Филип не отговори.

– Побързай, Монтфорт. Нямаме цяла нощ на разположение – изръмжа Фей, без да сваля от него очи и дулото на револвера си. – Дай ù каквото иска.

– Смит си напъха носа в нашата работа. Разкри какво се готвим да направим, и се опита да ни накара да спрем. Открадна едни документи и заплаши, че ще ги разгласи, ако не се откажем.

– Списъците. Онези, които е изпратил на Елинор Оуенс – каза Джо.

– Да – потвърди Филип. – Те съдържаха подробно описание на товара. Бяхме ги скрили добре, ние двамата с Чарлс. Поне така си мислехме. С „Ван Хутън“ щеше да е свършено, ако съдържанието на тези списъци излезеше наяве. Не можех да го допусна, затова направих каквото трябваше да се направи. Както би направил всеки Монтфорт.

– Изоставили сте Стивън Смит на Амирантите – каза Джо. – Или си платил на някого да го направи. Онази история за кораба, който потънал при буря, също е лъжа, нали?

Филип кимна.

– Казах на Стивън, че ще спрем да използваме „Бонавентура“ и ще намерим други канали за приходи. Убедих го да отиде да проучи Амирантите, за да види дали не можем да направим плантации за подправки. Той тръгна с малък кораб – „Чайка“. Смит не знаеше, че „Бонавентура“ беше отплавал за Амирантите преди него. „Бонавентура“ чакаше край бреговете на един от островите и когато „Чайка“ се показа, се приближи към него. Екипажът на „Чайка“ повреди кораба, за да потъне, и се махна, оставяйки Смит сам.