Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Да се удави ? – шокира се Джо.

– Да. „Бонавентура“ закара екипажа до пристанище Кохин в Индия. Бяха само четирима и им беше платено добре, за да изчезнат. Завинаги.

– Опитал си се да отнемеш живота на един невинен човек! – каза Джо, стиснала юмруци. – Как си могъл ?

– Можах, защото на никой друг не му стискаше да го направи. Fac quod faciendum est – каза той с горчивина.

– Баща ми знаеше ли истината за Смит?

– Мисля, че подозираше. Винаги познаваше кога лъжа, още откакто бяхме деца. Но никога нищо не попита. Така беше по-лесно. Ако ме беше попитал за станалото, щеше да му се наложи да живее, знаейки, че брат му е убиец. „Бонавентура“ плава още две години и после изгоря една нощ, докато стоеше на котва в пристанището.

Филип замълча за секунда, после се усмихна мрачно.

– Признавам му го на Стивън, спази си обещанието.

– Какво имаш предвид? – попита Джо.

– Капитанът на „Бонавентура“ ми разказа как Смит стоял на палубата на „Чайка“, докато корабът потъвал, и ги гледал как отплават. По едно време вятърът стихнал и те го чули да крещи. Заканвал се, че ще си разчисти сметките някой ден. С всички нас. И успя.

– Но защо? – отчаяно попита Джо. – Защо го уби?

– Току-що ти казах – студено каза Филип.

– Не, не си. Не си ми казал кое си струва човек да умре за него.

Филип мълчеше.

– Чичо Филип, какво превозваше „Бонавентура“? – попита Джо.

– Роби – каза той.

Глава деветдесет и трета

На Джо ù се виеше свят. Цял живот беше обичала чичо си. През последните няколко часа се беше страхувала от него. Сега го мразеше.

– „Ван Хутън“ е продавала роби – каза тя. Опитваше се да осмисли нещо немислимо. – Не ти вярвам. Лъжеш. Баща ми никога не би направил нещо подобно. Никога .

– Истината ти казвам. Продавахме африканци на купувачи от Арабския полуостров, Египет и Бразилия. Всички ние, включително и баща ти. Казах ти, бяхме на ръба на банкрута. Как си мислиш, че се плащаше за прекрасния живот, на който си свикнала? За поддръжката на имението на „Грамърси“, имота в Адирондак и ваканциите в Нюпорт и Саратога? – попита язвително Филип.

– Това, значи, е било в списъците – сковано каза Джо. – Човешки същества. Затова толкова сте се страхували. Ако се е разчуело, че „Ван Хутън“ търгува с роби, особено след войната, никоя почтена фирма не би работила с вас. Никой почтен човек не би общувал с вас. Стивън Смит е знаел това. И когато най-сетне се е върнал в Ню Йорк, го е използвал срещу вас.

– Смит успял да стигне до един от островите. Останал там девет години, докато някакъв пиратски кораб не го взел. С тях прекарал следващите седем години. Служил добре на капитана и накрая го пуснали да си ходи. Дали му малко пари. Тях използвал, за да стигне в Ню Йорк. Това му отнело още една година. Пристигна тук в средата на септември, решен да намери Елинор и детето. Не знаеше, че и двете са мъртви.

Джо си спомни разговора му със Скъли. Гласът му отекваше в съзнанието ù.

„Седемнайсет години, без да видя друг християнин. Без близки. Без утеха. Седемнайсет години глад, скорбут и треска. Моят вид е точно такъв, какъвто го направихте вие. Погледни ме и виж чудовището, което създадохте.“

Сърцето я болеше за Стивън Смит. За Елинор. За всичко, което двамата бяха изгубили.

– Откъде знаеш за острова? От пиратите ли? – попита тя.

– От самия него. Дойде при мен. След като се срещна с Чарлс, Скъли и Бийкман. Заплашваше ни един по един. Каза, че ще даде списъците на вестниците. Че ще унищожи фирмата. Ще унищожи нас. Останалите се страхуваха. Искаха да направят каквото той искаше – да му предадат „Ван Хутън“. Не виждаха друг изход.

– Но ти си видял – забеляза Джо, а в гърлото ù се надигна горчилка.

Знаеше какво следва. Знаеше какво е извършил. И това я поболяваше.

– Исках само да се отървем от Смит. Само от него. Но другите трима... те не ме слушаха. Баща ти даже искаше да му помогне. След като Смит му разказа за „Чайка“, той се обърна срещу мен. Всички се обърнаха срещу мен. След всичко, което бях направил за тях. Всичко, което имаха – семействата, живота си, го дължаха на мен. Защото само аз имах смелостта да направя това, което трябваше да се направи.

– Сам ли уби Скъли и Бийкман? Или беше Малън?

Филип отново замълча. Фей, която безшумно бе вдигнала от земята един дебел клон, сега удари с него окървавеното му коляно с всички сили. Той изстена от болка, стиснал зъби, а сухожилията на врата му се изопнаха.

– Говори . Няма да повтарям – изръмжа Фей.