Ю Несбьо - Хлебарките

Мис Уонг имаше всички основания да е доволна. Дим работеше здраво и клиентите навъртаха сметки в бара. Мис Уонг се радваше, че Дим все още е при нея, защото на два пъти едва не я изпусна. Някакъв японец поиска да се ожени за Дим, но се отказа, когато тя му поиска пари за самолетен билет. После пък американец я заведе в Пукет, отложи прибирането си у дома и ѝ купи диамантен пръстен. Още в деня, след като той си тръгна, Дим занесе пръстена в заложна къща.

Случваше се клиенти да не ѝ платят обещаното, а осмелеше ли се да възнегодува, я засипваха с псувни. Други я портеха на Мис Уонг, когато откажеше да откликне на всичките им перверзни капризи. Не разбираха, че след като платят за нея на бара, Мис Уонг вече си е получила дела и Дим сама си е господарка. Имаше свободата да действа по собствено усмотрение. Отново се сети за червената рокля на витрината. Майка ѝ се бе оказала права — не беше леко, но не беше и болка за умиране.

Дим съумя да съхрани невинната си усмивка и веселия си смях — магнит за клиентите. Вероятно затова одобриха именно нея за „позицията“, наречена от Уанг Ли „служителка връзки с гостите“ в обявата във вестник „Тай Рат“. Уанг Ли, дребен, почти черен китаец, държеше собствен мотел по Сукумвит Роуд. Посещаваха го предимно чужденци със специални мераци, но не чак толкова специални, че Дим да не може да ги задоволи. Всъщност работата в мотела ѝ допадаше повече от нескончаемите танци в бара. Пък и Уанг Ли плащаше добре. Имаше един недостатък: от жилището ѝ в Банглапу до мотела на Сукумвит Роуд се пътуваше дълго.

Скапаният трафик! Колоната пак спря и Дим реши да слезе от таксито, макар това да означаваше да прекоси шест ленти, за да се добере до мотела от другата страна на пътя. Навън въздухът я обгърна, все едно е гореща мокра кърпа. Тя затърси пролука между автомобилите, притиснала длан към устата си — нещо съвсем безсмислено, защото в Банкок чист въздух просто няма, но така поне се предпазваше от миризмата.

Запровира се между колите. Отстъпи рязко встрани и избегна удара на пикап, от чиято каросерия се разнесоха подсвиркванията на натъпкалите се там момчета, а една тойота, летяща с бясна скорост, едва не отнесе токчетата ѝ.

Влезе в пустата рецепция и Уанг Ли вдигна глава.

— Слаба работа, а? — попита тя.

Собственикът кимна недоволно. През последната година бизнесът нещо не вървеше.

— Вечеряла ли си?

— Да — излъга момичето.

Оценяваше загрижеността му, но не изпитваше желание да яде „специалитета“ му — разкашкани нудъли, собственоръчно сварени в задната стаичка.

— Ще се наложи да изчакаш малко — предупреди я той. — Фарангът искаше първо да поспи. Той щял да те повика.

Дим простена.

— Нали знаеш, че най-късно в полунощ трябва да се върна в бара, Ли.

Мъжът погледна часовника.

— Дай му един час.

Сви рамене и седна. Ако това се беше случило преди година, Уанг Ли вероятно щеше да я изхвърли за този тон, но сега се нуждаеше от нея, за да закърпи оборота. Нищо не пречеше, разбира се, Дим да си тръгне, но тогава напразно щеше да е била толкова път. А и дължеше услуга на Лий. Все пак не беше от най-лошите сводници, с които си бе имала вземане-даване.

Изгаси третата поредна цигара, изплакна си устата с тръпчивия китайски чай на Уанг Ли и стана за последна проверка на грима в огледалото над плота.

— Ще го събудя — реши тя.

— Мхм. Носиш ли кънките?

Тя потупа красноречиво чантата си.

Токчетата ѝ захрущяха по чакъла върху откритата площадка между ниските стаи. Стая номер 120 се намираше съвсем в дъното. Отвън не се виждаше кола, но прозорецът светеше. Навярно клиентът се бе събудил. Лек бриз повдигна късата ѝ пола, без да донесе прохлада. Дим жадуваше за мусона, за дъжда. И той щеше да дойде. Наводненията, разкаляните улици и плесенясалото пране обаче бързо-бързо щяха да я отрезвят и да я накарат да си спомня с носталгия за сухите, безветрени месеци.

Почука леко на вратата, нахлузила стеснителна усмивка. Въпросът „Как се казваш?“ вече бе кацнал на върха на езика ѝ. Никой не отговори. Почука повторно и си погледна часовника. Нищо, че „Робъртсън“ е голяма модна верига, вероятно ще намери начин да свали цената на роклята с няколкостотин бата, мина ѝ през ума. Завъртя топката на вратата. Оказа се отключена.

Той лежеше ничком върху леглото. Първо го взе за заспал. После забеляза син отблясък в дръжката на ножа, стърчащ от сигналножълтото сако. Трудно беше да се определи коя от всички мисли, разразили се в главата ѝ, се появи първа, но една от тях гласеше, че пътуването от Банглапу така или иначе се е оказало на вятъра. Най-сетне Дим стегна гласните си струни. Писъкът ѝ се удави в пронизителния клаксон на тир, отбил встрани заради разсеян шофьор на „тук-тук“ по Сукумвит Роуд.