Ю Несбьо - Хлебарките

— И то отлично.

Над масата надвисна сянка. В стола срещу Льокен седна мъж. Вратата към балкона беше отворена. Оттам нахлуваше оглушителният трафик. В цялата стая смърдеше на автомобилни газове.

— Готов ли си? — попита Льокен.

Великанът с тънката плитчица на гърба го погледна, видимо изненадан, че Льокен говори тайски.

— Готов съм — отвърна той.

Льокен се усмихна бледо. Чувстваше се смъртно уморен.

— Ами какво чакаш. Давай.

— Пристига във вилата, влиза и пъха Клипра във фризера. Измива и изчиства багажника с прахосмукачка, за да не открием следи от телата.

— Добре, ама това как го разбра?

— Криминалистите откриха кръв от Уве Клипра във фризера, а в торбичката на прахосмукачката — влакна от багажника и от дрехите на двамата мъртъвци.

— Боже господи. Значи, не посланикът е големият чистофайник, както ти предположи, докато оглеждахме колата?

Хари се усмихна.

— Един поглед в кабинета на посланика ми беше достатъчен да разбера колко разхвърлян е бил.

— Правилно ли чух? Да не би току-що да призна, че си сгрешил ?

— Точно така. — Хари вдигна показалец. — Но Клипра е бил голям педант. Всичко във вилата му изглеждаше безупречно подредено и систематизирано, спомняш ли си? В долапа дори е монтирал кука, за да застопорява прахосмукачката. Когато обаче отворих вратичката, прахосмукачката изпадна. Значи я е използвал външен човек, хрумна ми тогава, и изпратих торбичката за анализ. А месото във фризера ме наведе на мисълта, че вътре можеш да държиш мъртвец в продължение на седмици, без тялото да… — Той изду бузи и разпери ръце.

— Нещо ти хлопа, Хари. Най-добре иди да те прегледат.

— Искаш ли да чуеш и останалото?

Тя кимна.

— После убиецът подкарва обратно към мотела, паркира, влиза в стаята и пъхва ключовете за колата в джоба на Молнес. След това изчезва безследно в нощта. Безследно, защото следи от него просто няма.

— Я чакай малко! С теб стигнахме до вилата за час и половина, нали? В едната посока! Разстоянието оттук е приблизително същото. Нашата приятелка Дим е открила посланика в единайсет и половина, тоест два часа и половина, след като — по твоите думи — убиецът се изпарява от мотела. Няма начин да е успял да се върне в мотела, преди да открият трупа на Молнес. Тази подробност забрави ли я?

— Не съм. Дори засякох за колко се взема отсечката. Тръгнах в девет, стоях половин час във вилата и се върнах.

— И?

— Бях в мотела в дванайсет и петнайсет.

— Е, в такъв случай версията ти издиша.

— Спомняш ли си какво каза Дим за колата по време на разпита?

Лиз прехапа горната си устна.

— Не си спомня да е видяла кола — припомни ѝ Хари. — Защото кола е нямало. В дванайсет и петнайсет Дим и Уанг Ли чакат на рецепцията идването на полицията и изобщо не забелязват повторната поява на дипломатическата кола. Действал е предпазливо, но не е можел да предвиди, че убийството ще бъде открито, преди да се върне. Неслучайно е предупредил момичето да не влиза; той щял да я повика по телефона, нали? Уанг Ли обаче не е изтърпял и замалко да провали целия му замисъл. Докато е пъхал ключовете в джоба на Молнес, убиецът изобщо не е подозирал, че полицията ще пристигне всеки момент.

— Просто е извадил късмет?

— Нещо такова… макар че той винаги играе на сигурно и никога не се осланя на късмета си.

Сигурно е манджурец, предположи Льокен. От провинция Дзилин. По време на Корейската война Червената армия набирала голяма част от войниците си именно от Дзилин, както беше чувал, защото се славели с високия си ръст. В това нямаше особена логика, защото колкото по-високи са войниците, толкова по-дълбоко потъват в блатата и толкова по-големи мишени представляват. Другият човек в стаята стоеше зад Льокен и тананикаше песен. Без да е сто процента сигурен, мелодията му напомняше „I Wanna Hold Your Hand“ на „Бийтълс“.

Китаецът посегна към един от ножовете върху масата, ако седемдесетсантиметрова закривена сабя може да мине за нож. Претегли го в длан, както бейзболист си избира удобна бухалка, преди да замахне с нея. Льокен стисна зъби. В същия миг приятната отмалялост от високата доза барбитурати го напусна, кръвта се вледени в жилите му и той изгуби самообладание. Закрещя и задърпа яростно кожените ремъци, пристегнали китките му към масата, а тананикането се приближаваше зад гърба му. Една ръка сграбчи косата му, наведе главата му назад и някой натъпка топка за тенис в устата му. Льокен усети мъхестата повърхност до езика и небцето си. Тя попиваше слюнката като гъба и удавяше виковете му в безпомощни стонове.