Джош Малерман: Къщата на езерното дъно

— От магазина на баща ти?

— Мамка му.

— Какво?

— Не исках да ти казвам, че баща ми е собственик на железарията, в която работя.

— Защо не искаше?

— Не знаеше ли?

— Не. Но това е чудесно.

— Притесних се, че ще си помислиш, че това ме чака и мен.

— Наистина?

Разбира се, това означаваше, че е мислил за съвместно бъдеще с нея. В този момент не знаеше как да се чувства по въпроса.

— Готова ли си? — попита Джеймс.

Амелия се зарадва, че смениха темата. Всъщност и двамата се радваха.

— Готова.

Притиснаха длани в стените. Разнесе се нов звук — на огънат метал. Все едно свиреше рок група.

Огънат метал.

Джеймс изръмжа и забута с всички сили.

Водата се разплиска в предната част на кануто. Беше някак свежо, хладно, ново.

Натиснаха още веднъж и — с оглушителен писък — лодката се освободи.

Заля ги хладен вятър и те залегнаха. Кануто се плъзна навън от тунела, благодарение на последния тласък.

Никой от двамата не взе греблата, докато се носеха бавно върху повърхността на третото езеро.

— Мамка му — каза Амелия.

— Аха — отвърна Джеймс. — Мамка му.

Стори им се, че третото езеро е обитавано. Може би не точно сега, но някога. Или просто онзи, който бе използвал сервизния път, беше идвал толкова често тук, че бе оставил част от енергията си.

— Избавление 1 1 Препратка към американския драматичен трилър „Избавление“, считан за един от най-добрите филми от 1972 г., получил множество номинации за „Оскар“ и „Златен глобус“. В него четирима бизнесмени искат да се спуснат с канута по пълноводна и стръмна река, но се натъкват на двама престъпници, които започват да се гаврят с тях. — Б.пр. — каза Амелия. Но това беше глупаво. Не се намираха в пущинаците на Тенеси. Освен това всеки казваше това, когато се намираше в кану и се почувстваше малко по-странно заради заобикалящата го среда.

Брегът бе осеян с високи борове, които стърчаха от тъмнозелени шубраци.

Водата беше мътна, като че ли тинята от езерното дъно се бе качила горе, за да види какво е излязло от тунела.

— Не мога да повярвам, че чичо никога не ми е казвал за това — изненада се Джеймс.

Амелия разбираше защо не го беше сторил. Предвид великолепието и красотата на първите две езера, нямаше никаква причина човек да посещава третото. То беше като добавка. Като запушен улук на красива къща.

А и миришеше. Не чак като боклук, а като лични вещи, от които човек вече няма нужда. Амелия беше усещала подобна миризма на гаражните разпродажби, на които бе ходила с майка си и баща си.

— Точно това е — заяви тя.

— Кое? — Отново бяха започнали да гребат, да се отдалечават от тунела и да приближават средата на новото езеро.

— Имам чувството, че виждаме нещо, което не трябва. Нещо лично.

Джеймс погледна към небето.

— Усещаш ли това? — попита той.

— Мисля, че да — отвърна Амелия. — Какво подушваш?

— Старост! — обърна се Джеймс и ѝ се усмихна.

Момичето също се усмихна. Замисли се за първото езеро. Дали не трябваше да се върнат на него?

— Не е толкова зле — каза тя, защото ѝ се искаше да е позитивно настроена. — Ако това беше първото езеро, което бях видяла днес, нямаше да съм толкова разочарована.

— Наистина?

— Да. Всичко е в сравненията.

— Мисля, че пак щях да съм отвратен.

— Дори ако не бяхме видели другите две езера?

— Но ние ги видяхме.

— Така е.

Не беше малко, но не бе и голямо; около половината от първото езеро и две трети от второто. Край брега имаше по-малко дървета и ясно виждаха къде планините се плъзгат във водата. Гребяха към тях.

Непосещавано.

Думата като че ли плуваше във водата, скочи и се намести в главата на Амелия.

— Гладна ли си още? — попита Джеймс. — Така и не довършихме обяда си.

Въпросът беше дразнещ, помисли си момичето. Неуместен. Но защо?

Защото вие, хлапета, ядохте на второто езеро. Сега сте на третото. Нещата тук са различни.

Амелия погледна към водата. Една риба плуваше на една страна на около трийсет сантиметра под повърхността.

Мъртва е , помисли си тя.

Но рибата като че ли гледаше нагоре — към нея.

— Добре съм си така — отвърна Амелия, но това създание я изнервяше. Имаше ли ѝ нещо на водата? Мъртвите риби в езерата, разбира се, бяха нещо нормално. По-скоро я притесняваше как я гледа рибешкото око, сякаш бяха срещнали погледите си, рибата и тя.

— Винаги съм гладен — сподели Джеймс. — Като дете ядях по два… мамка му!