Джош Малерман: Къщата на езерното дъно

Амелия погледна напред и мълчаливо благодари на Джеймс. Видя, че и той е оставил греблото на краката си. Гледаше някъде вдясно. Профилът му се откри ясно пред нея и тя се зарадва, че бе приела предложението му.

— Гладна ли си? — попита момчето. Все още гледаше вдясно, към бреговата линия от големи дървета.

Той беше гладен. Всъщност бе гладен още преди да тръгнат. Но първо искаше да ѝ покаже езерата и да стигнат до средата на второто. Ако се окажеше, че няма за какво да си говорят…? Е, добре. Носеше храна. А ако имаха за какво да си говорят, щяха да го сторят по време на обяда.

— Да — отвърна Амелия.

Джеймс внимателно плъзна крака над седалката и момичето си спомни предупреждението на чичо Боб, че може да се преобърнат. Представи си го, как двамата пльосват във водата с разперени ръце, кануто им потъва, а наоколо няма никой, който да им помогне. Щеше да се наложи да плуват до брега. Щяха да изгубят хладилната чанта и нещата си.

Джеймс вече се беше обърнал с лице към Амелия, падна на колене и кануто наистина се разклати сериозно. Момичето се хвана за двете му страни. Момчето застина за момент.

Кануто се стабилизира.

Спогледаха се. Засмяха се.

— Съжалявам — извини се Джеймс. — Това не беше много умно от моя страна.

— За малко да се преобърнем.

Наистина ли беше така? Определено се изплаши.

— Съжалявам — извини се отново момчето.

— Не. Няма нищо. Просто си представих как се давим.

Това някаква тъпа шега ли беше?

Джеймс също се почувства глупаво.

— Сандвич с пуйка? — попита той. — Чипс? Вода?

— Добре ми звучи. Като сух пакет.

Поредната тъпа шега. Кой би донесъл сух пакет, когато се намира сред природата, където всичко е пълна противоположност на сухия пакет?

Въпреки това Джеймс се усмихна. Извади два сандвича, увити във фолио, две бутилки вода и два пакета чипс. Раздели ги и подаде на Амелия нейната част. Изправи се, този път внимателно, и се върна обратно на седалката.

— Проблем с маркуча ли имаш? — попита той.

Момичето се засмя с пълна уста и част от храната изхвърча от нея.

— Добре ли си?

— Да — отвърна то и преглътна. — И да, наистина имам проблем с маркуча. Напълно забравих да купя нов, когато бях в магазина ти.

— Той не е мой.

Джеймс съжали, че отвърна по този начин. Все още не беше решил дали да ѝ каже, че баща му притежава железарията. Дали вече не знаеше?

— Какво му има на маркуча ти? — попита той.

— Надупчен е.

— Сигурна ли си, че не е от скобата?

— Какво е скоба?

Далеч от тях една птица прелетя над водата. Джеймс погледна бедрата на Амелия.

— Скобата, която държи двата маркуча заедно. Два маркуча ли са?

— Да.

— В такъв случай вероятно е скобата. — Отхапа от сандвича си. Птицата отново се издигна нагоре. Кожата на Амелия изглеждаше толкова чиста, толкова мека. — Виждала ли си дупки в някой от маркучите?

— Така мисля.

— Тогава може и да не е от скобата. Във всеки случай, мога да го оправя.

— Наистина?

— Разбира се. Или мога да ти покажа как сама да го оправиш. Много е лесно. Да поправяш разни неща. Първо трябва да видиш колко части има това нещо, сещаш ли се? След това започваш да търсиш коя част е счупена.

— Добре.

Един орел прелетя над тях. Насочи се към брега. Кацна на върха на едно дърво.

— О, човече — развълнува се Джеймс и остави сандвича си върху хладилната чанта. — Мисля, че можем да го видим по-отблизо.

Дори от това разстояние Амелия видя гнездо на върха на дървото. Приличаше на голяма плетена кошница, която служи за подслон на птицата.

— Да го направим.

Джеймс вече се обръщаше напред.

— Готова ли си? — провикна се той.

— Да.

Загребаха бързо към дърветата. Орелът остана в гнездото си. Като че ли ги наблюдаваше как го доближават. Когато се приближиха достатъчно, Джеймс заби греблото във водата, кануто се завъртя и почти спря близо до брега.

Обърна се към Амелия и сложи пръст върху устните си.

Но тя не можеше да се сдържи, трябваше да каже нещо.

— Мамка му — прошепна. — Не съм виждала орел… от толкова близо!

Много добре, помисли си Джеймс. Един орел можеше да е също толкова вълнуващ, колкото една моторница.

— Невероятно — каза той.

На Амелия ѝ се искаше да си бе взела фотоапарата. После реши: по-добре, че не го бе сторила. Следващия път щеше да му мисли. Ха, вече мислеше за следващ път.

Разглеждаха орела доста дълго време. Най-накрая той полетя, вероятно тръгна на лов, а Амелия проследи с поглед пътя му, докато нещо под него не привлече вниманието ѝ.