Джош Малерман: Къщата на езерното дъно

Просто искаше да види лицето ѝ още веднъж.

Събота , помисли си. Тогава ще я видиш отново.

Навън, докато вървеше към колата, Амелия превъртя предложението на Джеймс в главата си. Чувстваше се чудесно.

Най-добрата първа среща, за която някога съм чувала.

Джеймс имаше мили очи. Както и мило лице, и мил глас.

Едва когато седна зад волана на старото си жълто „Омни“, осъзна, че не бе купила онова, за което дойде в железарията. Нов маркуч.

Зачуди се дали да се върне обратно.

Не , реши най-накрая. Може би дойде тук точно за среща.

Запали двигателя на колата.

— Яко — каза Амелия. — Зелено е.

Наистина беше яко. Зелено кану с кафява вътрешност. Приличаше на онези, които човек може да намери в учебниците по история, заедно с двама индианци в тях.

— Също така е здраво — каза Боб, чичото на Джеймс. Късите му дънкови панталони и разгърдената му бархетна риза бяха на мода през 1995-а. — Разбира се, това не означава, че не може да се преобърне.

Амелия и Джеймс се спогледаха. Вече бяха нагазили в студената вода.

Едва се познаваха.

— Няма да стоим прави — обеща Джеймс. — Научил съм си урока.

— Аз също — съгласи се Амелия.

— Гребала ли си преди? — попита чичо Боб.

Момичето се изчерви.

— Не мога да кажа, че съм гребала , но съм била в кану и преди. Да. Това минава ли за гребане?

Чичо Боб се засмя и взе греблата от вътрешността на лодката.

— Тези са от солидно черешово дърво. Не питайте защо. Триш ги искаше така. Не мисля, че ги е използвала, откакто ги купихме. Но, вижте, двамата ще имате на разположение доста луксозни гребла.

Боб погледна хладилната чанта, която Джеймс вече беше сложил в кануто.

— Нямам нищо против да пийнете по някоя бира там, но внимавайте, става ли? — Обърна се към Амелия. — На колко години си?

— Седемнайсет.

Боб помисли за миг. За един не много дълъг миг.

— Двойка седемнайсетгодишни — каза той. Очите му се изцъклиха. Като че ли си спомни собствените си седемнайсет. — Страхотно.

Джеймс отиде до предната част на кануто. Водата му беше до глезените. Стъпи вътре и седна на предната седалка. Амелия се разположи зад него.

— Благодаря ти, Боб — каза тя.

— Няма проблем. — Чичото сложи обутия си в сандал крак на задната част на кануто. — Сега вървете да се държите като седемнайсетгодишни.

И ги бутна във водата.

— Това е езерото — каза Джеймс. Щракна с пръсти, сякаш се опитваше да спре думите, които излязоха от устата му. Разбира се , че това бе езерото.

— Великолепно е — възхити се Амелия.

Момчето гребеше от дясната страна на кануто. Момичето ги направляваше и гребеше от лявата.

Очите ѝ обхождаха бръчкащата се повърхност на водата.

Тя бе изключително синя, като синьото в картините.

Имаше чувството, че рисува с греблото като с четка. Сякаш цялата тази красота идваше от простите движения, които правеха с Джеймс.

— Според теб какво има там долу? — попита Амелия. И съжали, че го стори. Все едно се страхуваше. Какво има там долу? — Имам предвид… какви риби?

Не ѝ стигна смелостта да каже на Джеймс, че шортите му са се свлекли и се вижда цепката на задника, досущ като при някой водопроводчик.

Водопроводчици. Железария. Усмихна се.

— Всякакви видове — отвърна момчето, но не беше много сигурно какви точно. — Костур… може би.

Искаше му се да ѝ каже, че има нещо магическо в езерото. Скрито съкровище. Мистериозни останки. Чудовище.

Също така съжаляваше, че седна отпред. Не можеше да я вижда от мястото си.

Обърна се към нея.

Очите му бяха скрити зад слънчевите очила, а правата му кестенява коса бе мокра от пот заради гребането. Пред него беше безкрайната синя шир. Но не… не беше безкрайна. Езерото бе очертано по брега, който представляваше пръстите на краката на планините. Те, от своя страна, бяха покрити с дървета.

В подножието на планините имаше много къщи. Ферми и къщурки във формата на буквата А . Веранди, на които семействата сядаха, за да пият кафе и да гледат как слънцето изгрява и залязва край езерото. Амелия се зачуди какви ли животни живеят сред дърветата. Сред къщите.

Някакъв двигател изрева и Джеймс отново погледна напред. Амелия забеляза моторницата вдясно от тях — тя пореше водата край брега, сякаш го ореше. В нея имаше четирима души в бански костюми. Изненада се, че да гребе в кану, ѝ харесваше страшно много. В зеленото кану с кафява вътрешност. Старата школа. Погледна към хладилната чанта между тях. Знаеше, че Джеймс е донесъл бири. Сандвичи. Почувства се толкова… изискано. Да гребе, вместо да се вози на моторница. Да говори, вместо да крещи. Да гледа, вместо да подминава.