Джош Малерман - Къщата на езерното дъно

Срещата щеше да се развие ужасно, ако Джеймс се гмурнеше и го ухапеше мокасина 2 2 Водната мокасина е силно отровна змия, която може да убие човек за броени часове. — Б.пр. . Колкото повече се взираше във водната повърхност, толкова повече бръчкащият се покрив му приличаше на картина. Нарисувана с маслени бои. Струваше му се, че да се гмурне в тази фалшива реалност, щеше да е много по-лошо, отколкото всичко, което една змия можеше да му направи.

— Амелия — започна Джеймс и установи, че му харесва да изрича името ѝ. Амелия. Тя го гледаше и чакаше думите му. Тялото ѝ изглеждаше гладко и чисто на фона на червения ѝ бански костюм. Не можеше да ѝ се насити. Тялото ѝ. Извивките, линиите, кожата. — Как, мислиш, се е озовала там?

— Къщата за кукли на Бог.

— Какво?

— Не знам.

— Сега ли си го измисли?

— Аха.

— Звучи ми като заглавие на филм.

— Ха-ха. Благодаря ти.

— Мисля, че е била построена там долу.

— Вероятно не.

— Трябва да е.

— Не мисля така. По-скоро е пропукала леда.

— Леда?

— Да. Някой се е опитал да я премести върху езерото.

— Брей! Интересно. Само дето тези езера никога не са замръзвали.

— Е, виж сега. Някой е трябвало да им го каже предварително.

Джеймс се усмихна.

Кануто отново бе променило позицията си и сега покривът се падаше близо до задната му част. Момчето падна на колене и се опита да ги върне на предишното им място с греблото. Амелия отново се сети за предупреждението на чичо Боб, че може да се преобърнат.

— Страхуваш ли се? — попита тя.

— Хм…

— Честно.

— Никога не лъжа.

— Така ли?

— Имам предвид… аха.

— Страхуваш ли се?

Амелия се усмихваше с онази усмивка, която приятелите си разменяха, преди да влязат в къщата на ужасите на градския панаир или когато бяха избрали да гледат някой особено страшен филм.

Готов или не… идвам.

— Да, определено. Но не и достатъчно, за да не го направя.

— Добре. И аз се чувствам така.

От какво трябваше да се страхуват? В интерес на истината, след като поговориха, страхът на Амелия се стопи. Това бе къща под водата, не беше нищо особено. Всъщност беше яко .

И все пак, като я погледнеха — къщата, шистите, които се движеха в ритъм, сякаш не водната повърхност създаваше илюзията, а нещо под покрива, което се движеше на разстояние. Вероятно риба. Или мишка. Покривът бе наклонен и краищата му се губеха в мътните сенки. Амелия не само че нямаше представа колко голяма е къщата, но и не знаеше какви са размерите на покрива . Същите тези сенки продължаваха надолу, смесваха се с тъмнината, която представляваше останалата водна маса. Вдигна поглед, огледа се наоколо и осъзна колко голямо е това трето езеро. Когато си представяш, че падаш във водата, че малкото ти тяло бива погълнато от него, чак тогава осъзнаваш мащабите му.

— Има ли нещо там, което може да ни ухапе?

— В къщата ли?

— Не. Във водата.

— Наистина нямам представа. Знам, че не ти харесва отговорът ми. Ако някой от двама ни трябва да го знае, това съм аз. Но… просто не знам.

— Няма проблем. Вероятно няма нищо опасно. Това е просто езеро. Не е океан.

— Точно така.

— Добре.

— Добре. Да действаме тогава.

Джеймс се изправи рязко и сърцето на Амелия затупка.

Да действаме тогава.

— Ще бъде невероятно — опита се да го окуражи тя.

Джеймс ѝ се усмихна. Стоеше прав. Опитваше се да пази равновесие. Махна си тениската и Амелия забеляза колко хубави са гърдите му. Белите му ръце лъщяха на фона на тъмносиньото езеро.

Гмурна се.

Амелия се хвана за двете страни на люлеещото се кану и погледна към водата.

Момчето потъна и след себе си остави вълни, които създадоха стена от бяла пяна и мехурчета. След три секунди вече не можеше да го види.

Погълна го , помисли си тя.

Джеймс отново излезе на повърхността, косата му бе залепнала за главата.

— Уха — каза той, зъбите му тракаха и трепереше. — Водата е адски студена.

Амелия не му каза колко малък изглежда на фона на огромния покрив под него. Не искаше да му казва и че малката му фигура придава величественост на гледката.

— Колко дълго можеш да си задържаш дъха? — попита тя.

— Не знам. Колко време е възможно да се задържа дъхът?

— Мисля, че минута-две.

Джеймс се потопи под водата.

Погледна я. Погледна къщата.

Отново се появи на повърхността.

— Брей! — каза той. — Това е къща.

— Наистина е такава.

Погледнаха се. Джеймс беше във водата, а Амелия — надвесена над зеленото кану. Нещо премина между тях. Неизречено. Нещо от рода на бъди внимателен . Сякаш двамата си го казваха. Като бъди внимателен сега, да, но нека бъдем внимателни и във всичко останало, което ще последва .