Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— А ти? — попита Кери.

— Не, но съм го правил и на по-лошо място.

— Къде?

— На задната скамейка в една баптистка църква по средата на проповед. Баща ѝ беше проповедникът. Стела Мей. Момичето изглеждаше страхотно. Не съм сигурен дали го правеше, защото искаше да си върне на татко си, или просто не ѝ пукаше, но скамейката бе удобна колкото бетонна плоча и аз непрекъснато си мислех: „Ще ни заловят всеки миг, а всички тук имат оръжие в колата или камиона си“. Ами ти?

— Никога не съм правила такова нещо преди. Тайничко да правя малко секс, докато хората се опитват да ме убият. Иракските ченгета сигурно си мислят, че съм курва.

— Сигурно им се иска техните жени да са наполовина толкова секси, колкото си ти. Съжалявам за обстановката — извини се той и я целуна. — Нямаш представа какво правиш с мен.

— Недей да говориш толкова много. Като стана дума, трябва да се свържа с Лангли.

— Докато го правим ли? — попита той и плъзна ръка между краката ѝ, което я влуди.

— Спри. Не можем да използваме мобилни телефони.

— Знам. Последната локална клетъчна кула бе взривена миналата седмица. Дори и да работеше, те следят мобилния трафик точно като нас. Не мисля, че някой у дома си има представа, колко вещ е врагът тук. Най-добрата ни възможност е да използваме криптираната връзка в посолството в зелената зона. Докосни ме точно на това място.

— Така няма да стане. Аз трябва да съм тук, за да дърпам конците на Ромео. Спри, почакай за секунда. Почакай малко.

— Напиши доклад. Ще го занеса в Багдад и ще го изпратя оттам.

— Не става. Нямаш моето ниво за достъп до секретна информация. О, Боже, това ме кара да се чувствам добре. Почакай. Ромео спомена за някаква важна клечка, която ще пристигне следващата седмица. Опит за покушение. Имаш ли представа кой ще идва и кога всичко ще свърши?

— Аз ще свърша след минута — отвърна той.

— Задник. — Тя го хвана за косата и вдигна главата му. — Знаеш ли?

— Държавният секретар Брайс — отвърна той. — Пътуването ѝ трябва да е тайна, но ако джихадистите вече знаят, значи сме разкрити.

— Трябва да отидеш до Багдад, за да я спреш да идва. Можеш ли да го направиш?

— Първо ще направя това — рече той и накара гърба ѝ да се извие от удоволствие. — Харесва ли ти?

— Млъкни и се съсредоточи върху работата си — отвърна тя.

Призори Демпси напусна полицейския участък и тръгна за Багдад със своето хъмви. Кери го беше накарала да запомни телефонния номер на Сол в Лангли. Независимо дали на доклада му щеше да бъде обърнато достатъчно внимание от съответния офицер за свръзка от разузнавателното управление на министерството на отбраната или ЦРУ, Сол трябваше да разбере какво бе научила тя. Налагаше се да накарат държавния секретар Брайс да отмени пътуването си до Багдад. В допълнение трябваше да бъдат взети нужните мерки, за да предпазят иракския министър-председател в правителствените учреждения в зелената зона и да се подготвят за опит за пробив при „Портата на убийците“. Ако имаше някакви проблеми, Демпси трябваше да се свърже с нея по някакъв начин възможно най-бързо. Някой спомена, че има ремонтни работи на една от клетъчните кули, но ако се наложеше, той трябваше да се върне с кола през целия път от Багдад.

Кери го наблюдаваше, докато тръгва. Имаше стрелба през цялата нощ и някъде около три сутринта чуха масивна експлозия откъм болницата до канала. Някой каза, че било кола бомба, атакувала иракското полицейско управление в квартала „Муа’алмийн“. Имаше слухове, че повече от тридесет полицаи са били убити. Когато той потегли, Кери си помисли: „Не трябваше да го изпращам. Твърде опасно е.“ Всеки муджахидин в Рамади сигурно го наблюдаваше как кара по маршрут „Мичиган“ и по магистралата обратно към Багдад.

Докато гледаше как хъмвито се отдалечава, тя се опита да му се обади по мобилния телефон, безумно надявайки се, че ще проработи, защото вече ѝ липсваше. Но нямаше нищо. Нямаше никакъв сигнал. Да не говорим, че батерията на мобилния ѝ телефон бе почти изтощена и нямаше място, където да я зареди, защото електричеството в града се появяваше спорадично.

Беше лудост да му се обади така или иначе — почувства се глупаво. Какво, по дяволите, вършеше, като се държеше като тийнейджърка? Почувства се странно раздвоена. Да не би да беше заради биполярното ѝ разстройство? Или от това, че всичко, което правеха тук, бе толкова опасно, че трябваше не просто да живееш ден за ден, а секунда за секунда? Тя сякаш беше в състояние на извънтелесно преживяване, все едно гледаше прашната, осеяна с боклуци улица, по която той се отдалечи, а същевременно наблюдаваше и самата себе си.