Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Морският пехотинец, млад ефрейтор, се втренчи в нея с ококорени очи. С нейната руса коса и изцяло американско лице, тя сигурно му се стори напълно сюрреална гледка, но въпреки това той продължи да държи своят автомат М4 насочен към нея.

— Аз съм американка — каза му тя на английски. — Ние сме с оперативна група 145. Трябва да стигнем до полицейския участък в „Ал Андалус“.

— Американка? Тук? — изненада се морският пехотинец.

— Знам. Мисията ни е секретна. Работим заедно с капитан от морската пехота Райън Демпси от втори батальон, двадесет и осми полк. Можете ли да ни помогнете?

— Извинете ме, госпожо, но да не сте се побъркала? — попита морският пехотинец и присви очи към нея, сякаш за да се увери, че тя е реална. — Това е алеята на снайперистите. Не знам как все още сте живи. Наистина ли сте американка?

— Живея в Рестън, Вирджиния, ако това ще помогне — отвърна Кери. — Това е Уарзер — продължи тя, правейки жест, като наклони глава. — Той е с мен. Можете ли да ни ескортирате обратно до полицейското управление?

— Нека да направя справка с лейтенанта, госпожо. Можете да свалите ръцете си, само не мърдайте — рече той и отстъпи назад от нея, сякаш тя бе все още опасна. Той отиде да говори с някого в хъмвито и след минута се върна.

— Отговорът е отрицателен, госпожо. Ние имаме задача в нашия сектор. Да ви кажа честно, цяло шиб… съжалявам, чудо е, че някой все още не е стрелял по нас. По-добре да тръгвате — каза той и огледа Уарзер, сякаш искаше да го застреля просто ей така.

— Благодаря, ефрейтор. Така ще направим — отвърна Кери, сложи отново частта на абаята, която покриваше главата ѝ, и фереджето и дръпна Уарзер.

Качиха се на скутера и минаха покрай БТР-а и джиповете, като Кери бе напълно наясно с всички погледи, насочени към нея, макар да не ги виждаше. Улицата, по която караха сега, бе съвсем тъмна, като единствената светлина идваше от фара на скутера.

„Оставихме нещата за последния момент“, помисли си тя, усещайки внезапна болка в гръбнака, сякаш куршум можеше да се забие и да разкъса гърба ѝ всеки миг. Минута по-късно един изстрел за малко не го направи. Карайки надолу по тясната улица, тя видя проблясък от светлина и чу как отекна шумно изпукване от изстрел. Инстинктивно Уарзер кривна встрани, след което изправи мотора и завъртя ръчката на газта докрай. Отново кривна, направи слалом вляво, после вдясно. Кери виждаше светлините от полицейското управление пред тях — плоският му покрив се очертаваше на фона на звездите.

Уарзер се засили право към сградата, скутерът подскачаше от дупките по пътя. Тя чу още един изстрел, идващ отзад, който по някакво чудо ги пропусна. Завиха рязко и се промъкнаха през един отвор между чувалите с пясък, озовавайки се пред полицейското управление, където иракски полицаи, насочили своите автомати АКМ към тях, им крещяха на арабски да спрат. Те спряха и слязоха от скутера. В мига, в който Кери свали абаята си, откривайки русата си коса, иракчаните се успокоиха и им дадоха знак да влязат вътре.

— Оставихме нещата за последния момент — каза тя на Уарзер, влизайки в полицейското управление.

— Успяхме. Ти носиш късмет, Кери — отвърна той.

— Не вярвам в късмета. По-добре да не се случва отново.

Информацията, която тя имаше за Сол, бе от изключително значение. Трябваше да се свърже с него колкото се може по-скоро, помисли си тя, когато откри полицейския началник, Хаким Гасид.

— Невъзможно, ал аниса — Той поклати глава. — Нито един мобилен телефон не работи.

— Ами наземни телефонни линии, интернет? — попита тя.

Той поклати глава.

— Трябва да се свържа с началниците си. На живот и смърт е, макаиб. — Нарече го „капитане“.

— Може би във Фалуджа, иншаллах, има някакъв начин. В Рамади, ал аниса, има само разруха. Нямате си представа колко красив бе нашият град, ал аниса. Правихме си пикници покрай реката — замислено обясни той.

Това е лудост, помисли си Кери. Тя разполагаше с изключително важна информация, а внезапно се беше озовала в осемнадесети век и нямаше никаква възможност да я подаде на Лангли. Трябваше бързо да намери някакво решение.

— Правила ли си някога преди това любов в затвор? — попита я Демпси. Те лежаха на едно походно легло в кабинета на Хаким Гасид, на втория етаж на полицейското управление. Отвън чуваха звуците от изстрели и снаряди от гранатомети, на които отговаряха тракането на картечницата на покрива и автоматичният огън от АКМ на полицаите, разположени в периметъра на сградата.