Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

— Ранен съм!

Пурпурния се прицели и изстреля откос със своя М4, после още един и още един.

Изведнъж стрелбата спря, макар Кери все още да чуваше спорадичен огън и бумтеж на оръдие в далечината. „Дали това е някой от танковете“, запита се тя. Внезапно се появи капитан Мълинс и двама от хората му, които минаха бързо покрай нея и се качиха на покрива. Разпръснаха се, продължавайки да стрелят в движение.

Някой се обади:

— Мамка му!

Капитан Мълинс се провикна:

— Къде е жената? Разбойник? Доведете я веднага!

Пурпурния я погледна и ѝ даде знак да излезе на покрива.

Тя пристъпи навън, а ярката светлина я накара да присвие очи. Един от членовете на отряда слагаше превръзка на ръката на Травис. Телата на двама муджахидини лежаха до един климатик, а още един труп, облечен в бяла лекарска престилка, лежеше с лице, обърнато нагоре, близо до парапета. Но не това бе причината Мълинс да я вика.

Един арабин в бяла лекарска престилка бе застанал върху парапета на ръба на покрива и държеше малко дете, завито само в пелени, в едната си ръка и ръчна граната в другата.

— Това той ли е? — попита Мълинс, държейки насочен своя М5 към мъжа на парапета. — Абу Убайда?

Това бе четвъртият път, когато тя го виждаше. Първо на снимката с Дима, която беше взела от Мариел в Бейрут, втория път бе на сука, третия бе на видеозаписа от къщата на Ромео. Тръпката от разпознаването бе непогрешима. Това беше Абу Убайда.

— Той е — потвърди Кери. — Категорично.

— Ти! Американска сахера — извика Абу Убайда, нарече я вещица. Значи той също я беше разпознал. — От сука.

— Аз — рече тя.

— Тръгвам си — каза им той на английски. — Ако някой се опита да ме спре, бебето умира. Стреляйте по мен и аз ще пусна граната и тя ще умре.

— Никъде няма да ходиш — заяви Мълинс. Оръжията на почти дузина американски войници около него бяха насочени към Абу Убайда.

— Тогава тя ще умре — закани се Абу Убайда и притисна гранатата до тялото на момиченцето, когато то започна да се гърчи в хватката му.

— Пусни я — нареди Мълинс. — Това е единственият начин, по който това ще свърши.

— Ако искате да я убиете, това ще тежи на вашата душа. Аз съм готов да умра — заяви Абу Убайда.

— Няма да отидеш в Джана — каза Кери, имаше предвид мюсюлманския рай.

— Ще отида. Това е джихад — отвърна той.

— Не и по подобен начин. Аллах няма да прости това — рече тя, докато го гледаше съсредоточено. Каквото и да направеше, виждаше по очите му, че вече бе взел решение. Но преди тя да извика или направи нещо, Абу Убайда пусна бебето и хвърли гранатата право към Кери, след което преди някой да може да стори нещо, извика:

— Аллах акбар! — Бог е велик! И скочи от покрива.

Ръчната граната беше насочена право към нея и капитан Мълинс. Когато тя подскочи на покрива на по-малко от метър пред тях, Пурпурния, движейки се с невероятна скорост, се хвърли пред Кери и направи нещо невероятно — ритна гранатата като футболна топка. Само част от секундата по-късно, тя избухна.

Експлозията разкъса крака на Пурпурния под коляното, металните осколки полетяха право към тях. Тя си помисли, че е мъртва, но масивното тяло на Пурпурния с неговата кевларна бронежилетка я предпази, макар и той да рухна като дърво. Капитан Мълинс и двама от хората му бяха улучени на много места от летящи осколки. Част от бузата на Мълинс бе разкъсана, но Кери остана непокътната. Бебето лежеше на покрива до парапета, пищеше силно, очевидно също незасегнато.

Един от войниците се втурна към Пурпурния и започна да превързва крака му, светла кръв бликаше отмерено от крайника. Ходилото, все още обуто в ботуш, лежеше върху покрива на няколко метра разстояние. Капитан Мълинс, кървейки, също се приближи, докато останалите войници се пръснаха, за да обезопасят покрива.

Кери знаеше, че трябва да остане и да помогне, преди всичко на Пурпурния, но не можеше. Единствената ѝ мисъл бе Абу Убайда. Тя трябваше да види какво се бе случило. Обърна се и се затича назад по металното стълбище, мислейки си: „Що за лайно съм? Той ми спаси живота два пъти, а мен ме интересува единствено мисията?“. Но не можеше да се спре, спусна се на бегом по стълбите до партера и излезе през изхода към улица „Хайфа“, като знаеше, че ще се сеща за това, което правеше в този момент, с години напред, през безсънните нощи, когато клозапинът нямаше да върши работа. Абу Убайда лежеше на тротоара на около петдесет метра разстояние, а бялата лекарска престилка, която бе облякъл, бе потъмняла от кръв на ярката слънчева светлина.