Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Сега кръжеше над Бейрут и можеше да различи забележителностите. Жилищен комплекс „Марина Тауър“, хотел „Хабтур“, хотел „Финикия“, хотел „Краун Плаза“. „Странно“, помисли си тя. Всичко, което се бе случило, започна тук с прекратената среща със Славея в „Ашрафия“. Бе като самотно бягане, като маратон, който просто не бе свършил. До известна степен връщането в Бейрут бе като затваряне на кръга, защото оттук бе започнало всичко за нея. Не само онази вечер в „Ашрафия“, но и преди това — в „Принстън“, след първата ѝ криза, онази, която почти прекрати бъдещата ѝ университетска кариера и всичко, което трябваше да е бъдещият ѝ живот.

Две неща бяха спасили живота ѝ, помисли си тя. Клозапинът и Бейрут. Двете бяха свързани.

Лято. Първата ѝ година в Принстън. Беше започнала пак да посещава занятията и прекарваше цялото си врете в учене. Вече не бягаше — беше отпаднала от лекоатлетическия отбор. Вече не тичаше в пет сутринта. Приятелят ѝ, Джон, също вече беше история. Взимаше литий, понякога също и прозак. Непрекъснато коригираха дозата ѝ. Но тя го ненавиждаше. Чувстваше се, обясни на сестра си Маги, сякаш литият ѝ отнемаше двадесет точки от коефициента ѝ на интелигентност.

Всичко бе по-сложно. И имаше усещането, сподели тя на лекаря в „Маккош“, студентския здравен център, че все едно вижда всичко през дебело стъкло. Сякаш не можеше да го докосне. Нищо вече не изглеждаше истинско. Също така имаше периоди, през които бе изключително жадна или напълно губеше апетита си. Понякога изкарваше по два, три, четири дни наведнъж, без да се храни, като единственото, което правеше, бе да пие вода. Вече почти не мислеше за секс. Единственото, което правеше, бе да ходи от час в час, да се връща в общежитието и да си мисли: „Не мога да го направя. Не мога да живея така“.

Това, което я спаси, бе мигът, когато един от професорите ѝ спомена за лятната програма за студенти по ориенталистика: международна програма по политология в Американския университет в Бейрут. Първоначално баща ѝ отказа да заплати таксата, дори и след като му каза, че ще ѝ е необходима за дисертацията в последната ѝ година.

— Какво ще стане, ако получиш срив там? — попита той.

— Какво ще стане, ако получа срив тук? Кой ще ми помогне? Ти ли, татко? — Не каза „Помниш ли Деня на благодарността?“, защото и двамата знаеха за какво говори тя и че това, което се бе случило с него, можеше да се случи и с нея. Това, което не му каза нито на него, нито на някой друг, бе, че едва издържаше, че не бе далеч от самоубийство. Даже никак. — Това ми е необходимо — обясни му тя. И дори когато това не свърши работа, тя добави: — Ти отблъсна мама. И мен ли искаш да отблъснеш, татко? — Докато накрая той не се съгласи да плати за програмата.

И тогава, когато пристигна в Бейрут, заобиколена от този невероятен град и древните руини, започна да се среща със студенти от целия Близък изток, да се разхожда по „Рю Блис“ с останалите младежи, да яде шауарма и манаиш, да обикаля по клубове на „Рю Моно“, а когато литият ѝ почти свърши, направи невероятно откритие. Отиде при един арабски лекар в Зариф, дребен, интелигентно изглеждащ мъж, който я погледна, когато тя му обясни как я кара да се чувства литият, и я попита:

— Ами клозапин?

Дори само това, че можеше да сподели с някого най-сетне какво бе усещането. И то беше полезно. Тя се чувстваше почти като старата Кери, преди срива. Когато отиде на втори преглед, за да вземе нова рецепта за допълнително количество, той заминаваше на почивка. Тя го попита:

— Ами ако не мога да си взема рецепта от друг лекар? — А той ѝ отвърна:

— Това е Леванта, мадмоазел. С пари можете да си купите всичко.

Онова лято в Бейрут, където всички парчета от пъзела се събраха в едно за нея. Древните римски руини и ислямското мозаечно изкуство, слушането на джаз през нощта и мелодичността и поезията на говоримия арабски, „Корниш“ и плажните клубове, мирисът на прясно изпечен сфоуф и баклава, призивите на мюезините от джамиите, клубовете и привлекателните арабски момчета, които я гледаха, сякаш можеха да я изядат за закуска, и тя знаеше, че каквото и да се случеше в живота ѝ, Близкият изток щеше да е част от него.

Сега, докато самолетът ѝ се спускаше към международно летище „Рафик Харири“, Бейрут, тя се питаше дали парченцата от пъзела щяха отново да се съберат в Бейрут. Тази безкрайна надпревара, в която участваше от онази вечер, в която прекрати операцията със Славея в „Ашрафия“. Защото не вярваше, че онзи задник Фийлдинг се беше самоубил. И ако не го бе направил, това означаваше, че някой друг го беше убил.