Андрю Каплан - Вътрешна сигурност

Сондърс поклати глава.

— Има липсващи кадри във видеозаписите на охранителните камери в приемната, на стълбището, предния и задния вход на сградата. По-дълги, но за същия период от същата вечер, в която Фийлдинг е бил убит. Някой не е искал да го видим.

— Откъде знаеш, че е мъж?

— Защото е пропуснал една камера — рече Сондърс и смени изображението на екрана. Сега на него се виждаше гледка от охранителната камера на покрива, която бе насочена надолу към „Рю Маарад“ оттатък козирката на входа. — Записващият диск на камерата на покрива е свързан с отделна електрическа верига. Гледай. Успяхме да екстраполираме от липсващите кадри. Това е около четиридесет секунди по-късно.

На екрана един мъж в работен комбинезон се появи откъм входа, пресече улицата и се отдалечи към площад „Неджмех“. Тя успя да види само гърба му.

— Нямаме кой знае какво като следа. Ако приемем, че това е нашият убиец — заяви Кери.

— Открихме нещо друго. Това е четири дни по-рано, след един часа на обед.

Още един видеозапис от същата гледна точка се появи на екрана. Мъж в подобен комбинезон бе засечен да се придвижва към сградата малко преди да изчезне във входа. Това, което очите на Кери забелязаха, бе, че като че ли имаше някакво лого или фирмен знак отпред.

— Върни назад. Какво пише на комбинезона му?

Сондърс върна назад и спря картината, която, като се вземеха предвид тъмнината и разстоянието, бе твърде неясна, за да се види добре лицето на мъжа или наименованието на компанията.

— Не можеш ли да изчистиш дигитално изображението?

— Направихме го — отвърна той и отвори нов прозорец, след което увеличи знака. Макар надписът да бе все още неясен, на знака се четеше „Садеко Консиержери“ на френски и арабски.

— Струва ми се, че е фирма за почистване на домове. Сигурна съм, че сте ги проверили — рече тя.

— Разбира се. Това наистина са нашите хора от фирмата за почистване, но това не е нашият редовен чистач и според „Садеко“ такъв човек никога не е работил там. Една нощ претърсихме офисите им. Прегледахме всичките им файлове за персонала. Казват истината. Който и да е той, не е от техните хора.

— Какво ти казват твоите агенти?

— Нищо. Абсолютно нищичко.

— А ливанските вътрешни сили за сигурност? Или полицията?

— Веднага след като разбраха кои сме, те се отдръпнаха и ни препратиха към вътрешния министър, който случайно е от Хизбула. Пълен блокаж. Ти имаш ли някакви идеи?

— Дай ми копия от двете изображения: това на Фийлдинг и на мистериозния чистач. А, и портретна снимка на Фийлдинг, нещо, което е лесно за идентифициране.

— Какво предполагаш?

— Ако този тип от снимката, който и по дяволите да е той, има нещо общо с Рана или Хизбула, или е Абу Назир, ще го открия — обеща тя, стана и му подаде мобилния си телефон, за да може той да добави своя номер в него.

Същата вечер, докато пиеше маргарита в бара на хотел „Финикия“, Кери извади кадъра с тялото на Фийлдинг и се опита да открие какво не бе наред там. Снимката бе направена отгоре, от скритата на тавана камера, и отзад. Тяло и пистолет. Какво не беше наред с изображението? Първо, това не бе начинът, по който бе свикнала да гледа Фийлдинг. А как беше свикнала да го вижда? Тя обърна мислено снимката, сякаш бе изправена с лице срещу него. И тогава го видя.

„Глупачка“, скастри се тя. Беше ясно като бял ден. Как бе възможно никой да не го бе забелязал досега? „Разбира се“, каза си тя. След смъртта на Фийлдинг те имаха задача да разчистят всичко в базата в Бейрут. Никой, който наистина познаваше Фийлдинг, не бе виждал снимката. Тя извади мобилния си телефон от дамската си чанта и се обади на Сондърс.

— Лъвска муцунка — отговори той. Кодовото му име.

— Разбойник — отвърна Кери, все още използвайки името заради Пурпурния. — Фийлдинг беше левичар — рече тя и затвори.

Той щеше да го види в мига, в който се върнеше и погледнеше тялото на Фийлдинг с пистолет в дясната ръка, помисли си тя. Сигурно доказателство, ако имаха нужда от още, че Фийлдинг бе убит. Но от кого… и защо?

Отговорът, надяваше се Кери, идваше право към нея. Мариел Хилал, все така червенокоса, все така красива в тесни дънки „Ескада“ и блузка с дълбоко деколте, събрала върху себе си достатъчно мъжки погледи, от които егото на всяко момиче можеше да порасне по време на пътуването с асансьора до най-луксозния апартамент на най-горния етаж на хотела.

— Какво ще пиеш? — попита Кери.

— Каквото и ти — отвърна Мариел и седна на масата ѝ.