Андрю Каплан: Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

— Бейрутските правила — обясни ѝ Фийлдинг в първия ден в кабинета му на най-горния етаж в американското посолство, настанил се отпуснато в кожения стол пред прозореца, от който се виждаше сградата на общината с нейните сводести прозорци и вход. Той беше едър, със светла коса, започнал да надебелява. По носа му имаше лека розацея — беше човек, който обичаше храната и алкохола. — Няма втори шансове. И на никого не му пука, че си момиче в Близкия изток. Прецакаш ли нещата, направиш ли грешка, шансът да си мъртва е сто към едно. Дори и да оживееш, изчезваш оттук. Този град изглежда цивилизован — много клубове, красиви жени, облечени в дизайнерски дрехи, страхотна храна, най-изисканите хора на планетата, — но недей да се заблуждаваш. Ти все още си в Близкия изток. Стъпиш ли накриво, и те убиват, а само минута по-късно ще са вече на следващото парти.

„Какво, по дяволите, става тук?“, помисли си тя. Агентът на Фийлдинг беше уредил срещата, Фийлдинг я бе окуражил да отиде и Фийлдинг бе този, който бе взел мерки тя да е там без подкрепление. Но Фийлдинг беше началник на базата в Бейрут от дълго време. Това бе стандартна процедура за осъществяване на първи контакт. Той не очакваше нещо да се обърка. Но тя за малко не бе отвлечена или убита. Очевидно бе, че той не е искал това да случи. Кери си пое дълбоко въздух. Това беше лудост. Дали не бе започнала да се чувства леко замаяна? Възможно ли бе клозапинът, лекарството за биполярното ѝ разстройство, да не действа?

Тя се изправи. Почувства, че трябва да направи нещо, каквото и да било, но не знаеше точно какво. Кожата я сърбеше. О, Боже, не това. Не бе в началото на един от своите „полети“ — така наричаше маниакалната фаза от своето биполярно разстройство, — нали? Започна да се разхожда из стаята, отиде до прозореца, като изпитваше неустоима нужда да разтвори рязко завесите и да погледне навън. „Хайде, вижте ме, копелета!“ „Не бъди глупава, Кери — каза си. — Добре си, просто дай секунда на клозапина и водката да подействат. Макар че може би беше налудничаво да смесваш двете.“ Пресегна се към пердето. „Внимателно, внимателно“, каза си тя. Дръпна крайчеца на завесата и хвърли поглед към улицата.

Мерцедесът седан, който я преследваше, бе спрял на две паркоместа пред сградата на тайната квартира. Трима мъже вървяха към входа. Страх се стрелна по тялото ѝ като електрически ток. Почувства ужасен порив да се изпишка и се наложи да стисне бедрата си, за да го удържи.

Беше невъзможно. Това бе тайна квартира. Как я бяха открили? Не бяха я проследили. Беше убедена. Успя да им се изплъзне с червеното рено и двойно се бе уверила, че не я следят, като обиколи градските улици в „Хамра“. Нито пеш, нито с кола. Но какво трябваше да направи? Те вече влизаха в сградата. Разполагаше само със секунди, за да се измъкне. Вдигна закодирания телефон за връзка с посолството и избра номера. Отговориха на обаждането ѝ при второто позвъняване.

— Добър вечер. Службата за културни връзки на Съединените щати — изрече един глас. Въпреки лекото изкривяване от криптираната линия Кери разпозна гласа на Линда Бенитес. Не я познаваше добре, само се поздравяваха.

— Амарило — рече Кери, използвайки кодовата дума за тази седмица. — Славея беше капан.

— Има ли потвърждение?

— Нямам време. Защитата на Ахил е пробита. Чувате ли, да му се не види? — почти извика Кери. Ахил беше тайната квартира.

— Потвърдено, Ахил. Какво е местонахождението и положението ви? — попита Линда и Кери разбра, че дежурната не само записва, но и задава предварително запомнени въпроси и отбелязва всяка дума, докато я разпитваше дали тя все още е в движение и действа по задачите, или е заставена да се обади и се намира в плен.

— В движение съм. Кажи на знаеш-кой, че ще го видя утре — отсече Кери и затвори. За миг тя стоеше на пръсти, пазейки равновесие като балерина, опитваше се да реши накъде да тръгне. Трябваше бързо да се измъкне, но как? Те бяха трима. Плюс поне един отвън в мерцедеса седан. Щяха да дойдат по двете стълбища и асансьора.

Как трябваше да се измъкне? Нямаше резервен план за по-добна ситуация. Такова нещо не трябваше да се случва в тайна квартира.

Не можеше да остане тук. Щяха да намерят начин да влязат. Ако не през вратата, то през някой прозорец, балкон или дори през стена от съседен апартамент. Ако влезеха, щеше да има престрелка. Може би щеше да успее да застреля един, може би дори двама, но не и трима. Нямаше да има никакви престрелки в стил „О'кей Корал“ [3] Най-известната 30-секундна престрелка в Дивия запад между пазители на закона и каубои в Тумбстоун, щата Аризона. — Бел. прев. . Нито пък можеше да излезе в коридора и да се пробва по някое от стълбищата или асансьора. Те щяха да чакат. Всъщност щяха да са тук всеки миг, помисли си тя, след което отиде до вратата и пусна резето.