Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

— Или пък е била една от тях и им е казала къде да те открият. Или това, или пък те са я убедили — рече той и направи движение сякаш изтръгваше нокът на пръст.

„Да не би да е полудял? — запита се Кери. — Откъде му хрумват тези идиотщини?“

— Тя нямаше представа къде отивам. Казах ѝ, че ще оставя колата пред хотел „Краун Плаза“ и го направих. Не знаеше къде се намира Ахил.

— Не, но като всички в Бейрут е знаела, че „Краун Плаза“ се намира на „Рю Хамра“, така че там, където ти всъщност си отивала, не би могло да е много далеч. Трябвало е само да покрият периметъра. Петдесет наблюдатели сред тълпата в петък вечер, а не си забелязала дори един. — Той поклати отвратено глава. — Единственият аматьор в цялото това фиаско седи право срещу мен.

— Не мога да повярвам. Успях да избягам от смъртоносен капан на Хизбула и вината е моя, така ли? — попита Кери и се изправи отново. Прилоша ѝ и стомахът я сви. Какво ставаше? Уволняваше ли я? — Какво искаш да кажеш? Да не би да предпочиташ да съм умряла или да ме бяха заловили?

— Казвам, че работата ти тук приключи. Определено си била компрометирана и благодарение на теб трябва да си намерим нова тайна квартира.

— А какво ще стане с агентите ми? Те разчитат на мен — рече Кери, пулсът ѝ блъскаше в главата като барабан. Никога преди не беше уволнявана. Това беше най-отвратителното чувство, което бе изпитвала някога.

— За момента аз ще се занимавам с Дима и останалите ти агенти. Ти приключи. Говори с Каръл за приготовленията и за полета ти за вкъщи — рече той. — А аз ще се обадя на Беренсън. Той беше този, който първоначално те пробута на мен.

— Значи това е всичко. Свърших толкова работа и си тръгвам заради нещо, за което не съм виновна?

— Отивай да си стягаш багажа, Кери. Връщам те обратно в Лангли. Може би там ще ти намерят да вършиш нещо по-полезно. Не всеки е подходящ за работа на предна линия.

— Грешиш, Дейвис — заяви Кери през стиснати зъби, знаейки, че думите ѝ ще отидат на вятъра. — Не бях проследена. Има пробив в сигурността. Трябва да направиш проверка.

— Ще проучим нещата — отвърна той, като ѝ даде знак да се оттегли и вдигна телефона.

На път за летището Върджил Маравич зави и се отклони от шосе „Ел Асад“ на кръговото при булевард „Ел Садер“. Той не спираше да мята погледи към Кери, която бе облечена в черна абая от глава до пети.

— Не трябва да правя това — рече той. — Да не говорим, че „Дахие“ съвсем не е най-безопасното място на света за чужденци.

Той беше прав, разбира се, помисли си Кери. „Дахие“, разположено в южен Бейрут, беше бедно шиитско предградие, контролирано от доброволческите отряди на Хизбула, въоръжени до зъби, които можеха да те спрат на всяка пресечка. Ако минеш с кола през него, все още можеш да видиш множество взривени от бомбардировките сгради и празни парцели, изпълнени с треви и чакъл от предишни израелски атаки и дългата гражданска война.

— Оценявам жеста — отвърна тя и поклати глава. — Какъв му е проблемът?

— На Фийлдинг ли? — Върджил се ухили. — Той е едно от старите момчета в мрежата, не разбираш ли? Знае правилата. Нечия глава трябва да падне заради Славея и Ахил. Хвърля вината върху теб, а не върху себе си.

— Това е отвратително — рече Кери и погледна към Върджил. Висок, слаб, с плешиво теме — беше го срещнала по време на първия си оглед на Бейрут. Тогава, както и сега, обсъждаха Фийлдинг.

„Изнесе ли ти речта си за „бейрутските правила“? Една грешка и те убиват, след което си тръгват и отиват на парти.“, бе казал той с усмивка онзи първи път. Върджил бе човекът, който ѝ даде идеята да носи брачна халка, когато излиза през нощта или отива на срещи насаме. „Сексуалният ти живот не е моя работа — беше ѝ казал той. — Но освен ако не искаш да ангажираш всички със себе си или ако обичаш да бъдеш опипвана, не е лоша идея в тази част на света да накараш мъжете да си мислят, че принадлежиш на друг мъж, защото те си представят нещата само по този начин. Да нарушиш тази принадлежност е по-голямо табу и от изнасилването. Поне пръстенът ти дава избор.“

Никога не беше изпитвала някакви чувства към Върджил. Не знаеше какво изпитва той към нея и никога не позволи нещата да тръгнат в тази посока. Той беше женен, но не говореше за брака си. Това не я засягаше по никакъв начин. Бяха колеги, приятели по убежище. Тя го уважаваше. Смяташе, че и той изпитва същото към нея. Дори тя да го искаше, и двамата знаеха, че сексът само ще развали нещата, и истината бе, че разчитаха един на друг.