Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Не бих настоявал за себе си, ако не беше жената. Ще работя много усърдно, няма да се скатавам като много други.

– В крайна сметка, разбира се, зависи от Франсис. Ще му е много трудно да реши чии желания да удовлетвори.

– Аз гласувах за Франсис – това беше лъжа. – Ще бъда лоялен.

– Наистина ли? – попита през рамо Стампър. – Франсис цени лоялността повече от всичко.

– Абсолютно. Всичко, което поискате вие, двамата, можете да разчитате на мен!

Сешоарът изведнъж спря свистенето си и за момент атмосферата стана приглушена, почти като в изповедалня. Стампър се обърна и погледна Колторп само от няколко сантиметра разстояние.

– Наистина ли можем да разчитаме на теб, Джереми? Лоялността на първо място?

Колторп кимаше.

– Дори ако се отнася до краля?

– Кралят? – появи се объркване.

– Да, Джереми, кралят. Нали видя как ни разклати. А Франсис се опасява, че ще стане и по-лошо. Трябва да се напомни на двореца много категорично кой командва парада.

– Но аз не съм сигурен, че...

– Лоялност, Джереми. Това ще определи кой ще получи това, което иска, от това правителство и кой няма. Неприятна работа е това с двореца, но някой трябва да се опълчи и да защити важните конституционни принципи, които са под заплаха. Няма как Франсис да го направи, разбираш това, не и официално като министър-председател. Това би предизвикало конституционна криза, което той изобщо не иска. Единственият възможен начин е някой, който не е министър, някой с голям опит и авторитет – някой като теб, Джереми – да напомни на двореца и на обществото какъв е залогът. Това е най-малкото, което Франсис заслужава от лоялните си поддръжници.

– Да, но... Да вляза в Камарата на лордовете, атакувайки краля?

– Не говорим за атака. Говорим за защита на най-висшите конституционни принципи.

– Но кралят е този, който дава благородническите титли...

– Единствено и само по препоръка на министър-председателя. Кралят не може да пренебрегне неговите предложения.

– Малко е като Алиса в Страната на чудесата...

– Така е и с много от нещата, които се говорят от двореца.

– Ще ми се малко да го обмисля.

– Имаш нужда да обмислиш дали си лоялен?

Тонът на Стампър беше суров, обвинителен. Устната му се набръчка от презрение и от тъмните му очи изскачаха искри. Без да каже и дума повече, председателят на партията се завъртя на пети и тръгна към вратата. Ръката му вече беше върху лъскавата бронзирана дръжка и Колторп осъзна, че ако остави тази врата да се затвори, това щеше да бъде краят на амбициите му.

– Ще го направя! – изквича той. – Тим, знам към кого съм лоялен. Ще го направя.

Той дишаше тежко, беше напрегнат и объркан, опитваше да се овладее и бършеше ръце в панталоните си.

– Можеш да разчиташ на мен, стари приятелю.

Стампър задържа погледа си върху него, разтегна устни във възможно най-студената усмивка. После затвори вратата след себе си.

Казват, че Гай Фокс 12е единственият човек, влязъл в сградата на Парламента с искрени намерения. Мисля, че това е несправедливо към архиепископите. Или поне някои от тях.

Обядът започна отлично. Както Мики Куилингтън, така и неговият първи братовчед, лорд Чезъм от Кинсейл, бяха ценители на доброто бордо, а избата към трапезарията на Камарата на лордовете предлагаше огромен избор. Спряха се на „Леовил-Бартон“, но не можаха да решат дали да е реколта ’82 или ’85. Затова поръчаха по една бутилка и от двете и се хлъзнаха в топлата прегръдка на следобеда сред елегантната махагонова ламперия и услужливия персонал. Чезъм беше с поне двадесет години по-възрастен от Куилингтън и значително по-богат, а безпаричният млад благородник се надяваше обядът да се превърне в добра прелюдия към призива му за семейна солидарност под формата на щедра рента срещу няколкостотин акра в Оксфордшир от страна на неговия роднина, но за съжаление, тактиката му се оказа погрешна. Виното дойде в повече на възрастния благородник и той не успяваше да се концентрира, като от време на време само възкликваше, че не живее в Оксфордшир. Сметката, макар и с голяма отстъпка, все пак отразяваше специалната реколта на виното и това нанесе сериозни поражения на джоба на Куилингтън. Той остана с надеждата дъртото копеле да си възвърне акъла, докато дойде време за чай.

Те бяха дошли в Камарата с намерението да изкажат своите възражения срещу един законопроект, който целеше напълно да забрани лова на лисици. Дебатът вече беше доста напреднал до момента, в който заеха местата си на тъмночервените пейки с грапава кожена тапицерия в готическата зала. Само минута по-късно Чезъм вече беше заспал, а Куилингтън се беше привел с брадичка, опряна на коленете, и слушаше с нарастващо раздразнение изказването на един бивш професор по политехника, който наскоро се беше издигнал до пожизнена благородническа титла поради заслугите си в проучването на въпросите на профсъюзите. Той говореше надълго и широко за това колко покварени и назадничави са тези, които все още смятат, че притежават провинцията и природата, сякаш им се полага по божествено право. Дебатите в Камарата на лордовете се провеждаха с много по-малко помпозност и злоба от тези в Долната камара, както подхождаше на аристократичната и почти семейна атмосфера, но това не пречеше благородникът да се изказва твърдо и убедително. Из цялата зала, необичайно пълна – специално за случая бяха дошли всички наследствени благородници и горяни от селските покрайнини – се разнесе ръмжене на наранена гордост като от приклещени глигани. Такива емоционални прояви не бяха присъщи за Горната камара, но не беше присъщо и да се съберат толкова много членове, освен в случаите на някое кралско погребение. Това бяха лордовете в цялата им прелест.