Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Вече няма никакво чувство за мярка – съгласи се принцесата. – Вижте моето семейство. Преди се гледаше на него с уважение. Сега журналистите се интересуват повече какво се случва в спалнята ми.

Ландлес забеляза погледите, които си размениха принцесата и младият Куилингтън. Не им беше за пръв път. В началото на вечерта седяха далеч един от друг в краищата на дивана, но сякаш нещо ги придърпваше като магнит да скъсят дистанцията помежду си.

– Напълно си права, Бийни. Знаят, че не можеш да се защитиш, и затова те нападат безжалостно – продължи Мики от мястото си до огъня. – Всички ние сме работили здраво за малкото, което имаме. А те ни гонят като лисици, нападат земевладелците, подкопават наследствения принцип, още малко и ще станем скапана република. Крайно време е да започнем да държим на своето, да спрем да се оставяме да ни зашлевяват и да обръщаме другата буза.

Шарлът бе пресушила чашата си и я подаде на Дейвид да ѝ налее.

– Но Мики, аз не мога, никой от моите не може. Очаква се от семейството да служи безропотно – тя се обърна към Ландлес. – Ти какво мислиш, Бенджамин?

– Аз съм бизнесмен, не съм политик – отговори скромно той, но после се усети. Тя му даваше възможност да влезе в техния тесен кръг и нямаше смисъл да я пропуска. – Може да се поучим от номерата на политиците. Ако един министър иска да каже нещо, но смята за неблагоразумно да го каже сам, намира някой друг, който да му свърши тази работа. Някой друг депутат, бизнесмен, дори редактора на някой вестник. Вие имате приятели, влиятелни приятели. Като лорд Куилингтън с глас в Камарата на лордовете.

– Това е каторга, гребем в галерата на правителството, така гледат на нас – изсумтя Мики.

– Така и ще си остане, ако не повишите тон – предупреди Ландлес.

– Звучи като бунт – каза по-малкият брат откъм масичката с напитките. – Да се опълчим на правителството.

– И какво от това? Нямате какво да губите. Не е ли по-добре, отколкото просто да си мълчите, а те да се възползват от вас? Видяхте какво се опитаха да направят с речта на краля? Вие сте подложени на същия обстрел.

– Така и нямах време да проуча този Ъркарт – промърмори Мики в тумбестата си чаша с бренди.

– Пресата и без това няма да ни отрази – изкоментира брат му, като подаде пълна чаша на принцесата.

Когато седна, Ландлес забеляза, че се е приближил още повече до принцесата. Ръцете им бяха на милиметри една от друга върху чергилото на дивана.

– Някои вестници ще го отразят – намеси се Ландлес.

– Бенджамин, разбира се, ти си чудесен – каза мило Шарлът. – Но всички останали само чакат вятъра да ми вдигне роклята до ушите, за да ми снимат бельото и после да клюкарят откъде си купувам гащичките.

Това не беше съвсем точна картинка, помисли си Ландлес. Пресата по-скоро се интересуваше къде си оставя гащичките, а не откъде ги купува.

– Не трябва да се дават почести на хората от пресата – продължи Мики. – Особено благороднически звания. Замъглява им се преценката. Започват да се мислят за много важни, гадовете.

Ландлес не се почувства засегнат, чувстваше, че бавно започват да го приемат за свой и забравят факта, че идва от един друг свят.

– Знаеш ли, може би си права – продължи Мики. – Дявол да го вземе, единственото право, което са ни оставили в наши дни, е да се изправяме на задните си крака в Камарата на лордовете и е крайно време да започнем да го използваме по предназначение. Разбираш ли, да използваме лордовете и наследствения принцип в наша защита, защита за теб и за твоите, Бийни.

– Ако искате да кажете нещо, аз мога да се уверя, че ще стигне до хората – предложи Ландлес. – Както направихме с коледната реч.

– Мисля, че напипахме добър вариант, Бийни – каза Мики, който вече присвояваше идеята за своя. – Всичко, което искаш да кажеш, аз ще го кажа от твое име. Ако кралят не може да си произнесе речта публично, аз ще я произнеса вместо него. И то съвсем официално от трибуната на лордовете. Не трябва да ги оставяме да ни запушват устата.

Той закима самодоволно.

– Жалко, че не можете да останете за през нощта, Ландлес – продължи той. – Имам още много идеи, които бих се радвал да обсъдя с вас.

Разговорът беше приключил.

– Но може би някой друг път?

Ландлес разбра намека и погледна часовника си.

– Време е да тръгвам – предложи той и стана, за да каже довиждане на всички.

С удоволствие щеше да излезе на чист въздух. Нямаше място тук, нямаше място сред тези хора: независимо колко любезни бяха, независимо колко успял беше той, нямаше как да има място сред тях. Те не биха го допуснали. Може и да си беше купил билет за вечерята, но нямаше как да си купи членство в клуба. Но това не му пречеше, и без това не искаше членство. То беше миналото, а не бъдещето. А и щеше да изглежда нелепо, качен на кон. Не съжаляваше. Когато се обърна назад на излизане, видя домакина прав до камината, сигурно мечтаеше за рицарски битки на сцената на Камарата на лордовете. Видя как принцесата и младият Куилингтън вече се държаха за ръце на дивана и чакаха с нетърпение да си тръгне външният човек. Тук имаше предостатъчно материал, само трябваше да бъде търпелив.