Джонатан Келерман: Доктор Смърт

Момичето бе вземало частни уроци от Джоан. Успехът й се бе влошил, когато бе престанала да ходи при нея.

Беки бе станала твърде слаба, докато Джоан все повече бе затлъстявала. Бе прекратила приятелството си със Стейси.

Джуди свали пелерината си и я окачи на махагоновата закачалка. Днес бе с ярък жълт костюм, плътно прилепнал, със сивкави кантове. Големи обици с перли, малка диамантена брошка. Съвършено пригладени руси коси.

Лъскави коси.

Отпусна се на стола зад бюрото си. Върху облицования с кожа плот блестяха още снимки в рамки, кристална ваза, множество бронзови статуетки на котки, тежести за притискане на книги и орехово чукче с месингов обков на дръжката. Костеливите й ръце посегнаха към една от фигурките и я потъркаха.

— Алекс, каква изненада! Не ни предстои съвместна работа в скоро време, нали?

— Не — отвърнах. — Едва ли отново ще работим заедно.

Присви очи.

— Защо говориш така?

— Защото зная всичко.

— Какво знаеш?

Замълчах, но това не бе психологическа тактика. Мислено се бях подготвил за този разговор, бях отрепетирал репликите си, първата от които бе: „Зная всичко“, а останалите сякаш заседнаха на гърлото ми.

— Защо ме караш да гадая? — попита тя и се опита да се усмихне, но едва повдигна крайчеца на начервените си устни.

— Ти си била — казах аз. — В мотела с Джоан. Видели са те. Не знаят коя си, но те описаха много точно.

Марибел бе видяла косите й. Къси руси коси.

„Кльощава жена, без грам тлъстина на задника. Видях я само в гръб, тъкмо се качваше в колата, когато излязох да заредя машината за лед.

Имаше такива коси… светли, лъскави, много приятен цвят. Блестяха на светлината откъм паркинга.“

— Мейт не е имал нищо общо — продължих. — Били сте ти и Джоан.

Джуди се залюля на стола.

— Говориш глупости, скъпи.

— Едната версия е, че си й помогнала като на приятелка. Джоан е взела решението и е имала нужда от някого, който да бъде край нея в последните й мигове. Единственият проблем е, че вече не си изпитвала приятелски чувства към нея. Имала си основателна причина.

Изчаках. Джуди не помръдна няколко мига. После десният й клепач трепна. Леко се оттласна от бюрото.

— Започваш да се държиш като онези медиуми шарлатани, които говорят със заобикалки, за да се правят на мъдри. Напрегнат ли си, Алекс? Сигурно имаш твърде много работа. Винаги съм смятала, че се преуморяваш.

— Не бих те упрекнал, ако се бе съгласила да откараш Джоан до Ланкастър от приятелски подбуди, но истината е друга. Мотивът на Джоан да се самоунищожи, е бил непоносимо чувство за вина. Извършила е грях, който не е била в състояние да си прости. Ричард също не й го е простил. Както и ти. Затова, когато те е помолила да я придружиш, мисля, че не си имала нищо против да видиш края й.

Джуди прехапа устни. Трескаво посегна към фигурките на бюрото си и напипа една от тях. Ореховото чукче с месингова дръжка. Награда. По стените висяха безброй грамоти.

— Присъствието ти там е било част от наказанието — добавих аз. — Както когато канят роднините на жертвите да присъстват на екзекуцията на убиеца.

— Това е нелепо! — възрази тя. — Не зная какво си въобразяваш, но говориш абсурдни неща.

— Джуди…

— Веднага излез, Алекс, или ще повикам Ленард.

— И да си тръгна, това няма да промени нищо. Нито за теб, нито за Беки. Боб знае ли? Предполагам, че не си му казала цялата истина, защото тогава би изразил гнева си по-прямо и импулсивно. Не би се примирил. Но все пак е ядосан, така че навярно знае нещо.

Джуди взе чукчето и го размаха срещу мен.

— Алекс, давам ти последен шанс да си тръгнеш достойно…

— Джоан и Беки — казах аз. — Кога се случи?

Рязко се наведе напред, надигна се от стола и стовари чукчето върху плота, но то се изплъзна от ръката й и събори една от тежестите за книги на пода. Стъклената статуетка тупна върху мокета.

Покъртителен звук. Може би той я накара да се предаде или дълбоко в себе си чувстваше нужда да сподели с някого.

Сви ръцете си като лапи на хищник и ги притисна към гърдите си. Сякаш бе готова да изтръгне собственото си сърце. Изведнъж ги отпусна и се изтегна на стола с вече не така безупречна прическа. Очите й горяха, бяха насълзени, а устните й трепереха и едва след няколко секунди успя да заговори.

— Копеле — промълви тя. — Подло копеле! Ще повикам Ленард.

Но не го направи.

Не откъсвахме очи един от друг. Опитах се да изразя с поглед съчувствието, което изпитвах. Внушавах си, че това, което правя, е за добро, но за миг се запитах дали всичко не се свежда до склонността ми към натрапчиви мисли. Почти реших да стана и да си тръгна, но тя се изправи първа, прекоси голямата красива стая и заключи вратата. Върна се на стола си и се загледа в чукчето.