Джонатан Келерман - Доктор Смърт

През ноември имах доста натоварена програма, непрекъснато ми звъняха от службата за съобщения. Посвещавах дългата си обедна почивка на телефонни обаждания.

Някои от тях останаха без отговор. Оставих съобщения за Ричард и Стейси и за Джуди Манитоу. Свързах се с кантората на Сейфър и получих кратко писмо от секретарката му:

Уважаеми доктор Делауер,

Господин Сейфър искрено ви благодари за отделеното време. Няма новини по въпросите, които интересуват и двама ви. Ако господин Сейфър има какво да ви съобщи, ще се свърже с вас.

Дълго обмислях пътуването до Ланкастър, съставих си списък от причини да се откажа от него и ги нахвърлях върху лист хартия.

Понякога съветвам пациентите си да постъпват така, но при самия мен рядко има полза. Станах още по-нервен и мисълта обсеби съзнанието ми. Може би имах мозъчна аномалия, някакъв химически дисбаланс. Бог знае, че човек винаги обвинява какво ли не за налудничавите си идеи. Може би страдах от нещо, което майка ми, родена в средните щати, наричаше „муха в главата“.

Каквато и да бе диагнозата, не можех да спя спокойно. Сутрин се събуждах с главоболие и бях раздразнителен без причина. Костваше ми голямо усилие да бъда тактичен.

До двадесет и трети ноември няколко пъти бях влизал в съда за консултации по различни дела, никое от които не се водеше от Джуди Манитоу. Оставих заплануваната среща с нея на заден план и в едно прекрасно утро поех към пустинята.

Ланкастър се намира на около деветдесет километра от Ел Ей и дотам се стига по три магистрали: 405-а, пета и накрая четиринадесета, която в началото е с четири платна, а по-нататък се стеснява на три и на две, пресича Антилоуп Вали и навлиза в Моуджейв.

Малко повече от час път при спазване на ограничението на скоростта, първата половина по пусти възвишения, рядко осеяни с бензиностанции, спирки за камиони, билбордове и евтини бунгала с керемидени покриви. До Палмдейл край шосето няма нищо друго освен прах и чакъл.

Мотелите в Палмдейл не бяха малко, но Джоан Дос бе държала да завърши пътя си в Ланкастър.

Бе тръгнала късно вечерта, когато през прозорците на колата навярно се бе виждал само черен мрак. Нищо за гледане, предостатъчно време за размисъл.

Представих си я, подпухнала и раздирана от болка, пътничка в собствената си катафалка, докато някой друг… вероятно Ерик, за когото не можех да престана да мисля… бе давал газ по пустото шосе.

Пътничка.

Беше се взирала навън в тъмнината, осъзнавайки, че безкрайната пустош е едно от последните неща, които вижда.

Дали бе настъпил момент на разколебаване, или сляпо се бе стремила към целта си?

Дали двамата бяха разговаряли? Какво би могъл да каже човек на майка си, преди да изпълни молбата й за помощ да го напусне завинаги?

Защо бе организирала собствената си екзекуция?

Забелязах общинска табела, сочеща пътя към местното летище. Пистата, на която бе кацал Ричард с хеликоптера при многобройните си пътувания да наглежда строителните обекти.

Не бе успял да придума Джоан да види какво е създал. Но в последния си земен ден тя бе изтърпяла едночасовото пътуване с ясната цел да сложи край на живота си на мястото, което винаги бе избягвала.

Бе продължила агонията си, което бе послание за него:

„Ти ме съдиш, а аз те заплювам в лицето“.

Лесно открих мотел „Хепи Трейлс“. Броени метри по авеню Джей, а после половин километър покрай Десета улица, запад. В района имаше много открити пространства, но не от екологични съображения. Пустеещи парцели, обрасли с плевели, и занемарени цехове и ателиета, които говореха за обречеността на малките местни фирми да бъдат погълнати в ерата на обединения и сдружения.

Сервиз за акумулатори „При Боб“, почистване на мебели, канцеларски принадлежности „Кленрайт“, салон за бързи прически „Ивон“.

Минах покрай сравнително нов търговски център. Магазините бяха с обичайната облицовка, имитираща теракота. Някои от тях все още бяха празни, а на паркинга имаше табела „Предлага се на лизинг“. Един от проектите на Ричард? Ако бях прав за мотивите на Джоан, може би, защото мотелът се намираше точно на отсрещната страна на улицата, между магазин за алкохол и бунгало с дървена ламперия и избледнял надпис „Застрахователна агенция“.

Мотелът „Хепи Трейлс“ бе едноетажна П-образна постройка с не повече от десетина стаи, офис в левия край и угаснал неонов надпис „Нощувки“. Всички стаи бяха с червени врати и само пред две от тях имаше паркирани коли. Стените на сградата бяха сиво-синкави, а покривът — плосък и покрит с бели камъчета. Над него стърчеше висока бодлива тел. От западната страна минаваше тясна уличка. Тръгнах по нея, за да разбера за какво служи телта.