Джонатан Келерман - Доктор Смърт

Свих рамене.

— Беше малко…

— Беше ужасно зле — прекъсна ме той. — Беше бременна, щеше да припадне. Вече бе преживяла спонтанен аборт. След като видя… онова, което видя, не преставаше да плаче. Помислих, че ще роди на паркинга, като в онези предавания за ситуации от реалния живот… Налагало ли ви се е да израждате бебе?

Поклатих глава.

— Роди ли нормално?

— Да, момченце.

— Здраво ли е?

— Така изглежда.

— Имате ли представа къде мога да я открия?

Сви палец.

— Отзад, в шеста стая. Сега работи дневна смяна. Снощи някой си е правил купон в шеста. Дългокоси типове с номер на колата от Невада. Не трябваше да приемаме такива хулигани. Марибел дълго ще чисти.

Благодарих му и тръгнах към вратата.

— Ще ви издам малка тайна — каза той.

Спрях се и извърнах глава. Старецът ми намигна.

— Имам и броя на „Плейбой“ с Монро. Не съм го изложил на витрината, защото е твърде ценен. Всичко се продава накуп. Кажете на приятелите си.

— Обещавам.

— Вярвам ви.

Марибел бе млада, нисичка и крехка на вид, с униформа от розова манта и бяла престилка, която не изглеждаше уместна за занемарената стая с пропукани червени врати.

Беше с ръкавици, които стигаха почти до лактите й. Косите й бяха вързани на опашка, но няколко кичура се бяха измъкнали и залепнали от пот на челото й. Пред вратата с номер шест имаше количка с почистващи препарати и разнищени парцали. Торбата, закачена отстрани, бе пълна с мръсни чаршафи и празни бутилки, от които се разнасяше воня. Обърна малко повече внимание на значката ми, отколкото шефа си.

— Ел Ей? — каза тя с лек акцент. — Защо сте дошли?

— Заради жената, която се е самоубила, Джоан Дос.

Лицето й издаде раздразнение.

— Забравете, не желая да говоря за това.

— Не ви упреквам — уверих я аз. — Не искам да ви карам да изживявате всичко отново.

Сложи ръце на кръста си.

— Тогава какво искате?

— Да узная дали си спомняте нещо от преди. След като госпожа Дос влезе в стаята, излизала ли е за нещо? Поиска ли храна, питие, направи ли друго, с което да привлече вниманието ви?

— Не, нищо. Влязоха малко след като дойдох на работа, около полунощ. Вече казах това на полицията. Не ги видях повече, докато… сещате се.

— Тях — казах аз. — Двама души ли бяха?

— Да.

— Докога остана придружителят?

— Не зная — отвърна тя. — Може би доста дълго. През повечето време бях в офиса, защото Барнет, синът на Милтън, отиде да се позабавлява, а не искаше да казва на баща си.

— Но на сутринта колата вече я нямаше.

— Точно така.

— Кой беше другият човек?

— Не можах да видя добре.

— Кажете ми какво видяхте.

— Не успях да различа лицето. — Очите й се насълзиха. — Беше ужасно… не е честно да ме карате да се връщам към всичко това…

— Съжалявам, Марибел. Само ми кажи какво видя, и няма повече да те разпитвам.

— Не искам да ме дават по телевизията или нещо подобно.

— Не се безпокой.

Задърпа пръстите на едната ръкавица. Помълча няколко мига и най-сетне заговори.

Изведнъж си обясних всичко.

Отново просто въ̀лна.

Облеклото, което бях избрал за съда, бе най-официалният ми син костюм, риза на сини и бели райета, жълта вратовръзка с релефни шарки и лачени обувки.

Побутнах двете крила на вратата на дванадесета зала и влязох. Най-често семейните спорове се разглеждат при закрити врати и свидетелите чакат в коридора да бъдат призовани, но тази сутрин имах късмет. Джуди изслушваше двама адвокати, чиито доводи ми се струваха разумни, насрочваше други дела и разменяше шеги с пристава Ленард Стикни, който ме познаваше.

Настаних се на последния ред. Бях единственият зрител. Ленард Стикни ме забеляза пръв и ми махна с ръка за поздрав.

След секунда Джуди ме видя и широко отвори очи. Приличаше на кралица с черната пелерина там, на централно място зад катедрата. Бързо извърна глава и със сериозен тон нареди на адвокатите да предприемат нещо в срок от тридесет дни.

Изчаках я да свърши. След десет минути тя освободи двамата адвокати, обяви почивка и даде знак на Ленард да се приближи. Покри микрофона с една ръка, прошепна му нещо, закривайки устните си с другата, слезе от подиума и се оттегли в офиса си.

Ленард дойде при мен.

— Докторе, съдия Манитоу моли да отидете при нея.

Матово осветление, резбовано бюро и шкафове, кресла с меки тапицерии, сертификати, отличия и семейни снимки в посребрени рамки по стените.

Една от снимките привлече вниманието ми. Бе по-малката й дъщеря — Беки, която бе имала нужда от лечение, а после се бе вживяла в ролята на терапевт на Стейси.