Сибин Майналовски - Сянката

Джордано се спря заинтригуван. Жена му постоянно повтаряше, че слабостта му към хора и животни в безпомощно състояние някой ден ще му докара неприятности, но дявол го взел, в момента гледаше не едно, а две същества, които отчаяно се нуждаеха от залък хляб, топла баня и покрив над главата. А защо не и от една добра дума. По дяволите, в днешни дни човек можеше по-трудно да се сдобие с последното, отколкото с каквото и да било.

– Хей, малкия – обърна се той към скитничето. То бавно надигна очи към него. Погледът му бе пуст и безжизнен, сякаш някой много отдавна, воден от странно чувство на садизъм, бе откъснал душата му и бе оставил тялото му да вегетира на воля.

– Искаш ли да дойдеш у дома? Жена ми трябва да е приготвила вечеря, а и съм сигурен, че едно канапе ще ти се стори по-удобно от тази решетка...

Хлапето (Джордано вече бе уверен, че е момче, тъй като не се бе възпротивило на обръщението „малкия“) сведе поглед към котето.

– Разбира се, че поканата важи и за приятеля ти – побърза да се поправи Джордано.

Скитничето и котето обмениха погледи, сякаш се чудеха дали може да вярват на непознатия, след което очевидно стигнаха до споразумение и почти едновременно се изправиха. Джордано се усмихна и закрачи към мястото, където бе паркирал хондата си. Странната двойка бездомници го последва.

– Как се казваш?

Не очакваше да му отговорят, но въпреки това напуканите устни на клошарчето се разтвориха бавно. Онова, което излезе от тях, повече приличаше на въздишка, отколкото на думи. Джордано не бе сигурен какво чу. Попита отново:

– Извинявай, не чух как...?

– Искам вкъщи – повтори упорито малкият скитник.

– А знаеш ли къде е това „вкъщи“?

Детето сведе глава.

– Ясно, не знаеш. А как се казва приятелят ти?

– Искам вкъщи – повтори малкият.

– Аха, значи по всяка вероятност не знаеш други думи. Ами ще се придържаме към „Рижко“ тогава.

Котето кихна възмутено. Очевидно „Рижко“ не му допадаше. Негов проблем, реши Джордано.

Когато се прибраха вкъщи (скитничето и котето мълчаха през целия път до дома, но той и не бе очаквал друго), жена му изпълни целия си репертоар: повъздиша, помърмори, метна му един-два укорителни погледа, грабна странната двойка и ги помъкна към банята. Когато се върнаха (беше познал две от две: скитничето бе момче, а котето бе рижо), голяма част от яда ѝ вече се бе изпарила и бе отстъпила място на чисто женските инстинкти – какво да сложи на масата, какво от старите дрехи на Фабио да извади, колко възглавници и какви чаршафи да сложи на канапето и т. н. Детето не каза нищо през цялата вечер – хапна, сподели няколко хапки с котето, след което стана от масата, хвърли се на кушетката и заспа на секундата, в която главата му докосна възглавницата. Котето, разбира се, веднага го последва – Джордано вече се готвеше да види как животинката слага глава на възглавницата и захърква досущ като стопанина си, но то просто се сви на кълбо в краката на стопанина ( приятеля? ) си и притвори очи.

На следващия ден картинката се повтори без съществени изменения. И на по-следващия. И на по-по-следващия. Малкият се събуждаше, хапваше и веднага заспиваше отново, сякаш бе будувал с години и сега бързаше да навакса пропуснатото. Маура се опитваше да го разпита откъде е, защо е бездомен, каква е цялата тази работа с котето и така нататък. Напразно. Веднъж опита да ги накара да излязат заедно на разходка. Двамата я изгледаха така красноречиво, че повече не повтори предложението.

Изминаха два месеца. Джордано вече приемаше странната двойка като членове на семейството – нищо чудно, като се има предвид, че истинското му семейство в лицето на Фабио и Мария се обаждаха само когато имаха нужда от услуга, пари или и двете. Маура очевидно се чувстваше по същия начин, защото никога не направи опит да му намекне да се обади на социалните служби или нещо от този род.

Вечерта, когато шефът му се обади в неприлично късен час и го накара да стои до късно, правейки презентацията за корейските им клиенти, по нищо не се различаваше от останалите досега. Освен, разбира се, по количеството ругатни, които отнесоха и шеф, и клиенти, и лаптоп, и цялата капиталистическа система накуп. Едва когато най-сетне проклетата презентация бе готова, Джордано усети как целият е плувнал в пот. Ненавистта на Маура към климатиците за пореден път го накара ядосано да стисне зъби. Така или иначе обаче решението бе едно – хладен душ, широко отворени прозорци, ледена бира от хладилника и десетина минути на зяпане на котки, свирещи на пиано в YouTube.