Сибин Майналовски - Сянката

– Какво искаш да кажеш с това „симбиоза“? – въздъхнах аз примирено. Навикът на Джаред да започва разказа си със загадки бе пословичен. Тънкостта беше да имаш търпение да изчакаш да приключи с тайнствеността и да започне истинската история...

– Всяка едно форма на контакт, съжителство или комуникация с друго същество, било то от твоя биологичен вид или тотално различно по култура, пол, физиология и прочие, представлява симбиоза. Така може да се опише всяка една връзка между две личности – симбиоза: взаимоотношение на определено равнище между два организма, от което те могат да имат едностранна или взаимна полза. Най-простият пример сме ти и аз в момента: на теб ти се слуша някаква интересна история и затова си готов да изтърпиш моето пиянство и многословност, а на мен ми се пие, та две не виждам, затова съм готов да изрецитирам и „Пътеводителя на галактическия стопаджия“, ако трябва, само и само да почерпиш...

– Говори си, Джаред – примирих се аз и махнах на сервитьора да донесе още две чашки бетелгейзевска гроздова. – В края на краищата, кой съм аз, че да знам изобщо нещо в този живот… Не е като да съм бил капитан на 512 полета в Далечния Космос…

– Ако ще и на пет хиляди да отидеш, пак ще си останеш пеленаче в сравнение с твоя скромен събеседник, момчето ми – ухили се Скитникът, докато търсеше демонстративно (и безуспешно) цигари по вътрешните си джобове. Плъзнах моя пакет по масата към него:

– Един ден и тук, в „Звездното драконче“, ще забранят пушенето; какво ще правиш тогава?

– Ще си намеря друга кръчма, която да приютява мен и хилядите, желаещи да изслушват историите ми – невъзмутимо присви очи Джаред. След като направи едно юнашко дръпване, което отвя половината цигара, той се приведе към мен и понижи глас:

– Чувал ли си някога за седмата планета от съзвездието Компас?

– Не съм.

– Няма и да чуеш. Поне не скоро – според решението на Четвъртия Конвент на планетите Арантия е обявена за карантинен свят. Полетите дотам са забранени, а всеки, който е дръзнал да публикува дори един ред спомени за това място, се наказва с до три години в рудниците на Орион IV. Много смотано място са тези рудници, между другото: ако знаеш колко време обикалях, за да намеря незаразено от радиация място...

– Пак се отплесна, братле.

– Извинявай, Рони, старост-нерадост... А, да – Арантия! Разказвах ти за Арантия. Навремето първият, който стъпи там, бе не кой да е, ами самият Анатолий Сопкин – капитанът на „Водно конче“, откривател на 200 планети, бла-бла... абе, знаеш му биографията сигурно по-добре от мен, ама аз да се подсигуря – вие, днешната младеж, един Космос знае кога намирате време за четене...

– Младеж друг път – сигурно сме набори с теб, ако не си криеше толкова стриктно възрастта!

– Навик, братчето ми – мадамите мноооооого си падат по тайнственост – изхили се Джаред и допи последните капки от чашата си. Сервитьорът веднага се появи сякаш от нищото и му поднесе поредната доза.

– Та? Капитан Сопкин?

– Да бе, Сопкин... Историята, която се мъча да ти разкажа, се случи през Златния век на космооткривателството – в далечната 2154 година. Тогава всички си мислеха, че двигателите с антиматерия са последен писък на модата, картата на известната ни част от вселената бе по-празна от мозъка на блондинка в бар, а Анатолий Сопкин бе по-известен от Ганди, Христос и Хитлер, взети заедно. Говедото му с говедо сякаш имаше някакъв свърхестествен нюх към годни за обитаване планети! Над 200 пъти бе излитал с „Водно конче“ ( доста тъпо име за звездолет, нали? ) и всеки един път се бе връщал със сертификат за новооткрит свят. Познавах капитани, които имаха на сметката си една-две планети на кръст, така че прави си извода с какви очи го гледаха всички – от мацките в училищата до дъртите пръдльовци в НАСА.

С други думи, да не разтягам повече локуми, имах повече от една причина да се промъкна скришом на кораба на Анатолий – при него пътуването без билет минаваше само с плясване през ръцете и някоя-друга седмица дежурства в кухнята; сигурен бях, че и този път ще открие някоя нова обитаема планета, така че разнообразието ми бе в кърпа вързано; и не на последно място – с него в този рейс щеше да бъде още една легенда: старши помощник Сюзън Сент-Клер, Желязната Лейди на космофлота и мокрият (и несбъднат) сън на всички астронавти. Велики Космос, тази жена беше динамит! Можеше да събуди желание дори у двестагодишен ригелианец, закърмен със секс-блокери в майчиното мляко. Покрай потресаващата ѝ външност останалите ѝ качества някак си бледнееха – като например фактите, че тя бе първият курсант в Марсианската Академия, завършил с пълно отличие, че говореше перфектно осем галактически езика (и можеше да ругае на още седем) и че в целия Алианс нямаше човек, който да стъпи на малкия ѝ пръст, когато ставаше дума за лазерен арбалет М-119 и поразиите, които могат да се направят с него.