Сибин Майналовски: Сянката

Беше забавно. Надали щеше да успее да опише какво чувства на когото и да било (в случай, че някой го попиташе, разбира се – а вероятността за това бе повече от нищожна). Цялата триизмерност на обезобразеното му и безформено тяло бавно и постепенно се трансформираше в само две измерения. Изчезваха всички неприятни усещания – наднорменото тегло, болката в задъхващите се бели дробове, главоболието, хрущенето в ставите... Първоначално бе трудно да свикне с огромната височина на всичко останало в заобикалящия го свят, но когато разбра, че нищо не го заплашва, осъзна, че и това е забавно.

Сянката бавно се плъзна по тротоара и се понесе напред. Време беше да намери с кого да си поиграе.

***

– Хайде, Джонатан, колко трябва да те чакам??? Прибираме се! Веднага!!!

Майката крещеше така от близо десет минути, но думите ѝ минаваха толкова далеч от ушите на Джонатан, че още една-две крачки и щяха официално да ги обявят за планета от Слънчевата система. Тя въздъхна и тръгна към катерушките, където синът ѝ, мътните го взели, блееше с онова изражение, наричано от детските психолози „върховно щастие“, а от измъчените майки – „поглед на дете-идиотче на нещастни родители“.

– Джонатан! Джоуи!!! По дяволите, казах ти сто пъти: прибираме се! Защо трябва целият град да ни слуша как се караме??? – Всъщност наоколо нямаше и жива душа: останалите майки бяха прибрали чедата си отдавна... сигурно вече бяха обядвали и караха трети следобеден сън. – Джонатан, ела веднага при мен!

Тя замръзна на място, защото най-накрая се бе приближила достатъчно, за да види в какво се е загледало синчето ѝ. Точно до катерушката, на леко прегорялата от слънцето трева, се бе разпростряла огромна сянка. Стори ѝ се, че е голяма колкото нейната „Тойота“, с която бяха дошли до детската площадка. Тя впи хипнотизирано поглед в мрачното петно, като подсъзнанието ѝ съвсем мимоходом отбеляза, че катерушката хвърля своя сянка... тя самата също... както и Джонатан... но тази сянка беше... беше...

Безстопанствена.

Словосъчетанието „безстопанствена сянка“, беше толкова абсурдно, че майката се изкиска прегракнало. Джонатан не обърна никакво внимание на странните звуци, които издава родителката му. Все още продължаваше да се взира безмълвно в сянката.

– Ще ме гушнеш ли? – неочаквано се чу от страната на парчето жив мрак, погълнало детската площадка.

Майката изпищя. Джонатан се ухили беззъбо и направи една-две неуверени детски крачки към сянката.

– НЕ!!!

– Гушни ме... – примоли се отново сянката. Майката изкрещя отново и се метна инстинктивно напред в отчаян опит да защити детето си. Тъй като нямаше кой знае какъв избор, направи единственото, което ѝ хрумна – удари черното петно с дамската си чанта. Можеше да се закълне, че сянката изхълца изненадано. През главата ѝ мина мисълта: „Боже, дали не я заболя прекалено много...“.

Това бе и последната мисъл, която някога щеше да ѝ хрумне.

Сянката се дръпна леко назад, сякаш премисляше дали да избяга, след което се хвърли напред. Горещ, лепкав и непрогледен мрак обгърна Джонатан и майка му. Жената усети как дробовете ѝ започват да кипят от нетърпимата жега, просмукваща се в тялото ѝ. Не след дълго, когато по вените ѝ започна да тече вряща кръв, съзнанието ѝ се смили над нея и ѝ позволи да умре по бързия начин.

***

Процесът на превръщане от сянка в човек беше значително по-малко забавен, дори леко депресиращ. Щом затвори вратата на къщата зад себе си, той започна да усеща болезнено как всичките последици от триизмерността започват да се завръщат едно по едно обратно в тялото му. Това обаче бе нищо в сравнение с депресията, която бе започнала бавно да попива в тялото му.

Една прегръдка. Толкова ли много искаше?

– Мамо, прибрах се! – прошепна той едва доловимо. Ехото подхвана тихите му думи и ги разнесе из празната къща.

И тук нямаше прегръдки.

Както всяка вечер.

Бавно, почти механично, влачейки обутите си в полуизгнили кецове крака, той влезе в кухнята, запали цигара и по навик протегна ръка, за да помилва котето. Пръстите му напипаха скелета на животинката на стола до балконската врата. Беше на същото място, където я бе оставил преди седем години. Беше се погрижил. Бе направил необходимото, за да не го изостави и тя.

Както се бе погрижил и за майка си.

Той прегърна внимателно крехките кости на животинката и се запъти към спалнята. Още по-внимателно се намести до покритите с плесенясало одеяло останки на дъртата вещица, която нито веднъж не се бе престрашила да го прегърне.

Читать дальше