Сибин Майналовски - Сянката

В най-лошия случай – другата седмица. Когато отново настъпеше нощта на събота срещу неделя.

Накъде?

– Не, не и още веднъж не! Да не съм благотворително дружество!

Джак Мередит тръшна слушалката на телефона и ядосано се облегна назад в стола си. Почти никой от неговите познати бизнесмени не ползваше стационарни телефони отдавна – всички бяха минали на мобилни централи или Skype. Джак обаче обичаше звука на затворена с яд телефонна слушалка – тръшването за него олицетворяваше с власт, с контрол над нещата… и с обикновено човешко удоволствие от факта, че можеш да направиш на събеседника си онова, което допреди няколко години всички правеха на теб.

Преди да го повишат, този звук бе личният му погребален марш. Всяко затръшване погребваше една негова мечта. От известно време обаче насам лопатата бе в неговите ръце. Той бе Гробарят. И, бога ми, усещането бе невероятно.

Джак запали един „Честърфийд“, но почти на момента го загаси, спомняйки си за свръхмодерната противопожарна аларма, която бе инсталирана преди ден-два в цялата сграда. Мамка му, дори и техниката бе срещу пороците му! Той стана ядосано, грабна сакото си и се запъти към паркинга. Поне в колата си още можеше да пуши. Колата бе неговата крепост и да вървят по дяволите всички, които се опитаха да му забранят да прави каквото и да било там.

На излизане, естествено, затръшна вратата на офиса. Това бе другият му любим звук.

Паркингът отдавна бе опустял, понеже работното време на останалите бе свършило преди два-три часа. Джак обаче от доста време не се бе съобразявал с такива подробности като разписания и прочие ограничения. Според повечето хора именно това бе причината от прост служител да го повишат устремно до вицепрезидент на „Хайтек Сюпириър“. Според Джак причината бе, че в цялата компания имаше двама души с повече от една мозъчна клетка. Другият бе пазачът на паркинга, който поне се сещаше от време на време да се погрижи за колата му.

Огромният „Хамър“ се забелязваше отдалече. Солиден, целият в черно (Джак не обичаше лъскавите хромови дрънкулки и се отърва от тях почти веднага след като купи колата), излъчващ респект и страхопочитание… Колегите му шушукаха, че колата му е олицетворение на самия него – мрачен, недодялан и непроницаем. Джак не им обръщаше внимание. Идиоти. Можеха да намерят метафора за всичко. А работата не искаше метафори – искаше мозък.

Вратата на „Хамър“-а послушно се отвори, следвайки командата на уреда за дистанционно отключване. Джак се намъкна вътре и докато затваряше зад себе си (без да затръшва – това си беше неговата кола, а не някакъв служебен офис!), с невесела усмивка си помисли как един ден трябва да накара момчетата от отдела по Изкуствен Интелект да програмират возилото така, че да го приветства с гласа на Игор: „Ждравей, гошподарю!“. Това, естествено, щеше да му донесе допълнителна порция шушукания зад гърба му, но какво го засягаше? Важното беше той да е добре. Останалите можеха да вървят по дяволите. Всъщност, ако всички около него хвърлеха топа в един и същи миг, щастието му щеше да е безгранично.

Първата му работа бе да включи колата на контакт, да пусне климатроника и да запали цигарата, която стискаше още от асансьора. Бавно и с наслада издиша дима, който веднага се завихри около арматурното табло и небрежно се изниза през решетката на вентилацията. Джак огледа вътрешността на „Хамър“-а с почти нежно изражение. Ако някой му кажеше, че е влюбен в колата си, щеше да се изсмее… но всъщност си беше горе-долу така. Огромното чудовище бе единственото нещо в живота на Джак Мередит, което никога не го бе предавало, бе му служило вярно и продължаваше да е до него в добро и лошо. Той на своя страна му се отплащаше, като се грижеше за него като за домашен любимец. Естествено, бе се възползвал от факта, че работи в една от най-напредналите корпорации за битова и промишлена електроника и бе наблъскал возилото с толкова много техника, че прословутата къща на Бил Гейтс приличаше на виетнамско сираче в сравнение с него. GPS-ът, комуникационната уредба, бордовият компютър, аудио-системата, круиз-контролът… всички заедно бяха в състояние да докарат пристъп на позеленяваща завист у всички автолюбители.

Не че хората, които бяха влизали в „Хамър“-а, бяха много. Джак не обичаше да кани когото и да било в колата си. Дори гостите в дома му усещаха, че са нежелани и се изнизваха на втората минута, а какво остава за „Хамър“-а… Когато някой влезеше във возилото и започнеше да се възхищава на интериора, Джак се чувстваше така, сякаш някой е легнал в леглото му и е започнал да надига полата на жена му, възхвалявайки на глас краката ѝ, гърдите ѝ и онова, което бе между тези две територии, като същевременно описва с подробности какво точно възнамерява да прави с тях. Беше му противно. Затова допускаше до „Хамър“-а най-много един-двама… въпреки че сега не можеше да назове нито едно име.