Сибин Майналовски - Сянката

Сравнението с жена обаче го накара да се сети за Линда. Тъпата крава, която бе разбила сърцето и банковата му сметка, след което бе забягнала нанякъде с брат му. Не беше я чувал от доста години, но Google услужливо му бе подсказвал от време на време за светските ѝ изпълнения, свързани с алкохол, оргии и околосветски пътешествия… финансирани с неговите пари, разбира се. Брат му никога не бе имал пари. Горкият келеш бе толкова тъп, че надали би успял да се обръсне, без да си пререже гърлото. Откакто се помнеше, търкаше стола в една адвокатска кантора, взимаше жълти стотинки и на всичко отгоре бе доволен от цялата работа. Идиот. Всички са идиоти. Целият свят бе пълен с идиоти, мамка му. Често му се струваше, че атомната бомба не беше чак толкова лошо изобретение… щом можеше да очисти света от идиоти, трябваше да ѝ се признае известна рационалност.

Джак ядосано метна цигарата през прозореца. Нямаше никакво намерение да цапа пепелника, а отвън за фаса щеше да се погрижат от отдел „Чистота“ на фирмата. Когато погледна часовника на таблото, видя, че вече минава 22 часа. Зачуди се какво да прави – от нерви сънят му се бе изпарил безследно, а черният му дроб жадуваше за една водчица. Не му се обикаляше по кръчми обаче – по това време в тях бяха останали само курвите и алкохолиците, а на него не му се комуникираше с нито един от двата вида. Реши да се прибере у дома. В хладилника май бе останала още една почти цяла бутилка водка, все отнякъде щеше да изрови и една кутия портокалов сок, а колекционерското Blu-Ray издание на „Междузвездни войни“ щеше да запълни останалите празнини.

Той закопча колана и натисна бутона на GPS-а. Навигацията се включи с мъркащ звук и с тих глас поздрави:

– Добра вечер, Джак. Накъде ще пътуваме?

– Към дома – отсече Джак. Обикновено се забавляваше поне половин час, разменяйки остроумни (както му се струваше) реплики с машинарията, изпробвайки фантазията на техниците, които я бяха програмирали. Днес обаче не бе в настроение дори за това. Просто искаше да се прибере, без да се налага да мисли. Дори не искаше да изчислява откъде да мине, за да избегне километричните задръствания, които в Лос Анджелис бяха денонощна напаст. Искаше просто да запали „Хамър“-а, да се остави в ръцете на GPS-а и круиз-контрола, да кара, изпразвайки съзнанието си до краен предел, докато най-накрая се озове вкъщи, пред камината, с бутилката в едната ръка и дистанционното в другата.

– Некоректна команда, Джак.

Той се сепна.

– Карай към дома – повтори той бавно с надеждата, че просто бракмата не е разпознала гласа му.

– Некоректна команда – с упорство повтори нежният женски глас на навигацията.

– Какво искаш да кажеш, проклето тенеке такова? – избухна Джак. – У дома, вкъщи, „Парк Лейн“ 451 В, искаш да ти нарисувам карта ли?

– Некоректна команда, Джак. Ти нямаш дом. – Гласът на GPS-а се донасяше през съраунд-системата на „Хамър“-а, създавайки илюзията, че дамата е седнала зад гърба му и съзаклятнически шепне откровения през рамото му.

– Как така нямам, мътните те взели?

– „Дом“ е място, където човек се чувства комфортно, Джак… В дома има кой да те чака, там съзнанието ти разпуска и се презарежда с енергия за следващия ден… В къщата ти няма дори котка, Джак… нито жена, нито родители, нито приятели… това дом ли е според теб?

– Млъкни! – ядосано удари панела Джак, мислено заканвайки се да намери идиотите, които бяха програмирали GPS-а, да ги наругае и да ги уволни без право на работа в друга софтуерна компания до края на живота им. Навигацията обаче продължаваше да нарежда:

– В дома си ти си по-напрегнат от всякога… ти мразиш това място… нощем се будиш с писъци заради кошмарите, които те преследват от години…

Джак посегна под таблото и измъкна кабелите, които захранваха с електричество проклетата джаджа. Дисплеят обаче продължаваше да свети в синьо, а гласът на девойката продължаваше да се лее през тонколоните, обгръщайки го в нежна, но невъзможна за измъкване прегръдка.

Хрумна му друга идея. Той натисна отново бутона за местоназначение и заповяда:

– Карай към Стенли Рокуел! – Стенли бе най-близкото до това, което можеше да се нарече „приятел“: негов колега от предишна работа, с когото бяха запазили някакви минимални взаимоотношения, просто за да могат да се оплакват от време на време един на друг и да освобождават напрежението с обиди и шамари, които на другия ден никой от двамата не помнеше.

– Некоректна команда, Джак.