Сибин Майналовски - Сянката

Пулсиращите гноясали върви се огънаха заедно с въздуха и обгърнаха главата на мащехата ми. За секунда очите ѝ пламнаха, косата ѝ настръхна като телена четка, а от прехапаната ѝ устна потече тънка струйка кръв. Явно не бях сбъркал и злобата ѝ наистина бе в промишлено количество. Линда изсъска и се скри под дивана. Аз издишах шумно и се загледах във вещицата. Тя тръсна глава, без да разбира какво се е случило току-що и изджафка някоя от поредните си обиди. Не ѝ се разсърдих. Не и този път. Беше ми страшно интересно какво ще стане.

Тя започна да оплешивява. Космите падаха от главата ѝ на снопчета, като слепнати пухчета от глухарче. Явно това бе пожелала да се случи на котето ми. И явно аз бях успял да обърна проклятието ѝ срещу самата нея.

Е, добре де, може и да не е било проклятие. Може първата ми мисъл – че това е просто злобата и проклетията, която по някакъв начин съм се научил да виждам – да е била правилна. Не знам. Но не ме и интересуваше. Вече имах начин да се защитавам.

Само дето бях подценил нивото на гадост у вещицата.

Една вечер се прибрахме с Линда след девет. Бяхме се разхождали из квартала, катерехме се по дървета, седяхме на пейки в парка и зяпахме минувачите… говорихме си… О, да, господа, когато цял живот никой не те слуша, когато не си се научил да говориш езика на мащехите (онзи с много „ремонти“, „тапети“ и прочие еснафщина из него), рано или късно се научаваш да говориш с единственото същество на този свят, което те разбира. С котката. Но май пак се отплеснах.

Когато се прибрахме, вещицата вдигна такъв скандал, че сигурно са я чули чак в Централен Мейн. Линда се стресна, изтръгна се от ръцете ми и тръгна да бяга в посока към кухнята, където прозорецът бе отворен и през него лесно можеше да се стигне до двора, а оттам до улицата, откъдето щях да я прибера, когато мръсницата спреше да беснее…

Но не бе достатъчно бърза.

И до ден днешен не знам дали вещицата искаше да ѝ строши главата или просто ритна напосоки, а обувката ѝ с онези модерни цигански тежки платформи свърши останалото. Единственото, което знам, е че звукът, с който Линда умря, ще ме преследва още доста дълго време. И досега не мога да стоя безучастен в кухня, когато някой готви нещо с яйца. Звукът от трошенето ме кара да плача. Винаги.

Отначало даже не разбрах какво става, тъй като сълзите ми бликнаха на секундата и стаята и без това се виждаше като през орнаментно стъкло. След това обаче усетих, че явно Нещото (онова с огъването на вестника и така нататък) се случва отново, тъй като забелязах как вещицата странно се е подпряла на касата на кухненската врата. Вратът ѝ бе огънат настрани под странен ъгъл, единият ѝ крак се влачеше безжизнено по земята, очите ѝ горяха с онзи инфектиран блясък, а главата ѝ…

О, как се пръсна главата ѝ! Стоях очарован и гледах как дъртата вещица умира в страшни мъки. Първо забелязах лека вдлъбнатина в челото ѝ, след това дупките по почти оплешивялата ѝ глава станаха хиляди, като на топка за голф, челото ѝ тръгна да се усуква в една посока, а брадичката – в друга, от ушите ѝ закапа кръв, а зъбите ѝ започнаха да се пукат един по един, мятайки костни шрапнели из цялата кухня…

След това главата ѝ се пръсна. Парчета мозък опръскаха огледалото над мивката, шепа косми задръсти боклукомелачката, а останалите късчета от зъбите ѝ излетяха и се забиха в кухненското шкафче (бях учуден, че това са нормални, а не змийски зъби).

Улових се, че сълзите ми са пресъхнали, а аз самият се усмихвам широко. Беше ми харесало. Не знаех защо… но все пак тогава не знаех думата „справедливост“. Нямаше откъде да я знам.

Взех лопатата от гаража и зарових Линда в задния двор. Оставих вещицата да гние в кухнята – чух, че я били намерили след седмица, когато вътрешната ѝ смрад се била превърнала в напълно реална такава.

Оттогава насетне съм сменил доста приемни семейства. Нито една от вещиците не обичаше котета. Много от котетата ми умряха. Вещиците обаче ги последваха.

Вече пораснах. Научих се да контролирам правилно Нещото. След последната вещица ( направо бе прекрасно как гръдният ѝ кош експлодира; звукът почти успя да заглуши онзи яйчен пукот в главата ми… ) се заканих, че нито едно от котетата ми отсега нататък няма да пострада. Вече мога да предвиждам злобата. Вече мога да я насочвам, преди да е наранила котетата ми.

Та, казвате, господа, някой от вас да не ми харесва котето?

Symphoniae mortuorum1

Когато светещите цифри на часовника се смениха с леко припукване на 02:30, Емилио рязко отвори очи и се изправи в леглото. Тялото му бе покрито със ситни капчици пот, които за секунди се изпариха и изпълниха стаята с остра миризма на страх и напрежение. Чувството не му бе непознато – за два месеца бе успял да свикне с него дотолкова, че бе съумял да убеди себе си как това е нещо напълно естествено като например прозявка или кихавица.