Сибин Майналовски - Сянката

Останалите няколко дена преминаха в трескава подготовка и такава дълбока конспирация, че не само Сюзън Келвин и шефовете на станцията, но дори и ръководителите на отдели не знаеха нищо. За далаверата знаеха само заложилите.

Залаганията, както се и очакваше, вървяха като топъл хляб… и естествено всички залози бяха за Кени. Единствено Грег и Джордж бяха заложили по една годишна заплата за победа на Трип и всички посветени в заверата ги гледаха съжалително и/или подигравателно, когато се разминаваха с тях по коридорите. Кени бе закотвен в един празен склад, на който бе лепната табличка „Не влизай – радиация!“ и всички чакаха момента, в който д-р Келвин ще напусне станцията за час-два, за да обявят начало на турнира.

Най-сетне дългоочакваният ден дойде. Главният робопсихолог на „Ю Ес Роботикс“ бе извикана на Земята за кратко, за да свидетелства по някакво обвинение към робот, уж нападнал човек. В мига, в който совалката ѝ се отлепи от корпуса на станцията, складът, в който бе заточен Кени, се превърна в по-оживено място и от кръчмите на Процион III. Епичната битка между човека и машината можеше да започне!

* * *

… Когато и последният човек се изниза от склада, потупвайки съжалително Джордж и Грег по раменете, двамата конспиратори се стовариха върху най-близкия до тях контейнер и започнаха да си поемат дъх като риби на сухо. Мисълта за това как трябва да изкарат една година без никакви, ама абсолютно никакви пари ги караше да изпадат в тиха лудост.

– Да ти имам „железния“ план, колега… – избухна по едно време Джордж. – Какво, по дяволите, стана???

– Нямам ни най-малка представа – озъби се в отговор Грег. – Бях предвидил всичко…

– Както винаги, вие, двойка примати такива, не сте предвидили най-важното – човешкия фактор – донесе се глас иззад контейнера. Двамата скочиха като попарени:

– Доктор Келвин… ама вие не сте ли…

– На совалката ли? И да изпусна такова представление? В никакъв случай – усмихна се хладно Желязната дама. – Виждате ли, преди няколко дена Трип дойде при мен с молба за помощ. Беше се досетил, че готвите някакъв мръсен номер и се чудеше дали не мога да… изравня условията, така да се каже. Планът ви бе толкова прозрачен, че не бе необходимо човек да е робопсихолог, за да го разгадае. По мой съвет Трип прекара известно време с Кени… резултатът е налице, както се убедих сама.

– Но как… Ние бяхме помислили за всичко…

– За щастие и двамата не сте чак толкова големи специалисти, за да обгърнете всеки един аспект от психологията на един робот и Трите Закона в частност – гласът на д-р Келвин режеше като бръснач. – Вчера Трип цял ден чете на Кени древни трактати, философски книги и религиозни текстове, в които подробно се обясняваше какво зло са парите, какви увреждания причиняват те на човешкото съзнание и как сребролюбието е най-големият враг на човека… Мислите ли, че Кени би оставил човека срещу него да спечели и би ви оставил с купчини пари в ръцете, като по този начин ви причини вреда? Мислите ли, че би нарушил Първия Закон?

Някой друг да не ми харесва котето?

Да, разбира се, че е свободно, може да седнете. Е, има си хас, разбира се, че съм достатъчно голям… все пак навърших 10 миналата седмица. Въпреки че, ако питате мен, човек е пораснал тогава, когато започне да мисли като възрастен. В този смисъл аз съм голям, откакто станах на 6 и майка ми ме заряза. Ей така, просто реши, че вече не ѝ се занимава с деца и ме остави за осиновяване. Не, няма смисъл да ме съжалявате – в крайна сметка аз само спечелих от това. Нима вие бихте предпочели такъв живот за вашите деца: постоянен тормоз – както физически, така и психологически, ограничения, лишения и всевъзможни препятствия, изкуствено поставяни пред теб само и само за да удовлетвориш нечий болен мозък?...

Е, да, тя наистина беше болна, но това така или иначе не оправдава никого. Да сте чули сериен убиец да се измъкне от правосъдието с пледиране за временна невменяемост поради грип или остеопороза? А в края на краищата единствената разлика между серийните убийци и просмуканите със злоба майки е тази, че серийните убийци от време на време ги хващат. Майките от своя страна продължават да разливат отровнозелената си злоба из целия свят, докато най-накрая смъртта не се смили над човечеството и не ги тикне в някой от многото си казани с врящо олио. О, да, олио, не смола – повярвайте ми, виждал съм… но това е една друга история.

Така или иначе съдбата явно много мрази шестгодишни деца, току-що зарязани от майките си, защото веднага запретна ръкави и се зае да запълни дупката в живота ми с нова, още по-префинена и закалена злоба, хитроумно замаскирана за пред света като майчина загриженост. Заподмятаха ме насам-натам из приемни семейства, докато накрая не започнах да забравям собственото си име: всяка една от мащехите ми ме наричаше с неин собствен епитет, всеки по-обиден и по-оригинален от предходния. Един от последните бе Онзи; спрях се на него, защото освен обидно анонимен бе и удобно анонимен. А аз се бях уморил да бъда психологическата боксова круша за гадните вещици. Исках просто да бъда никой. И да си почина от всичко.