Сибин Майналовски - Сянката

Тъкмо се чудеше откъде да подхване разговор с малолетния инфаркт, когато някой дръпна стола до него и седна, без дори да попита свободно ли е. Той се извърна раздразнен, чудейки се кой и как, дявол го взел, е успял да го открие. Учудването му бе още по-голямо, когато видя Алисън. Фигурата ѝ отново бе възвърнала стройността си ( хм, нали абортите след третия месец бяха невъзможни… ), а очите ѝ пламтяха в странен керемиден нюанс ( ако беше малко по-трезвен, можеше да се закълне, че е червен! ), вместо обикновеното зелено спокойствие.

– Здравей, Джаред – усмихна му се тя. Нещо в тази усмивка го притесни.

Алисън бръкна в чантата си и хвърли на масата леко намачкан пакет „Лъки Страйк“, който като че ли бе току-що разпечатан – стори му се, че липсва само една цигара.

– Имаш ли огънче?

Третият закон на Толкин

Виолетовият маг седеше в засада, притаен зад един храст в близост до Ливадата на Сенките, и чакаше тролът да мине покрай него, за да отърве от присъствието му жителите на графство Горъм.

Виолетовият маг се казваше Роджър. Роджър фон Щайнер, за да бъдем точни. Знаеше колко тъпо звучи това, когато го изричаше на глас, особено пред дамите от висшето общество, които току-що бе спасил от разгневени дракони, тролове или вампирясали данъчни, но нямаше какво да направи. Очевидно когато се бе раждал, всички възможни имена бяха отдавна изплагиатствани, затова родителите му се бяха принудили да го кръстят с това… м-м-м… меко казано, немагическо име.

Не че му пукаше особено. В крайна сметка бе добър в работата си и редовно успяваше да се вреди за храна, заплащане, усмивка или плътско отблагодаряване. Методично прочистваше графството и околните земи от разни гадове, които прииждаха към Ливадата на Сенките, сякаш тревата там бе от чиста проба джуджешко злато. В резултат на това селяните бяха спокойни, той бе нахранен и обичан, а свръхестествената напаст… е, добре де, ама в крайна сметка няма пълно щастие.

Изведнъж иззад гърба на Роджър се донесе сухо и някак си официално покашляне. Магьосникът подскочи стреснат и се обърна, надигайки жезъла си в движение, готов да отрази нападението на трола, който без съмнение се бе промъкнал някак си, гадината проклета…

Трол нямаше – нито зад него, нито където и да било наоколо. Покашлянето идваше откъм трима твърде странни индивида – с очила, леко оплешивяващи, държащи сиви папки под мишници. Изглеждаха като индигови копия един на друг. Роджър замига изненадано.

– Вие ли сте Роджър фон Щайнер, познат още като Виолетовият маг? – попита единият от очилатите мъже, разтваряйки папката си.

– Точно така… – отвърна Роджър, без да знае защо изведнъж по гръбнака му полазиха леденостудените пръсти на паниката.

– Роджър фон Щайнер, обвинен сте в системно нарушаване на Третия закон на Толкин. Признат сте за виновен от Общността на Ревизорите-Издатели и в следствие на това подлежите на незабавно дематериализиране – изрецитира с досада вторият от странната троица, който досега бе седял встрани и бе разлиствал отегчено някакви бумаги. Очевидно не произнасяше тази тирада за пръв път.

– Почакайте малко! Това някаква шега ли е? По дяволите, какъв е този закон… никога не съм го чувал – запелтечи смаяно Роджър, докато тримата го заобикаляха и вадеха от джобовете си някакви странни устройства, приличащи на хибрид между джобен калкулатор и картофобелачка.

– Непознаването на закона не ви гарантира закрила от неговата строгост, фон Щайнер! – изджафка първият от Ревизорите, настройвайки уреда си, без дори да го поглежда. – Всички така се оправдават: „не знам“, „не чух“, „не запомних“… а после ние сме тези, които трябва да сърбат тези ваши попари!

– Не може ли някак да се споразумеем? – жалостиво попита Роджър. Още не бе успял да завърши изречението си обаче, когато от устройствата в ръцете на ревизорите блесна яркожълта светлина; сякаш самото слънце бе долетяло за кратък пикник на Ливадата на Сенките, бе кихнало веднъж и се бе възнесло обратно в небето, без да го е грижа какво е причинило на тревата, мравките, глухарчетата и случайно забуталите се между тях магьосници.

Когато сумракът милостиво реши, че мирозданието се е препекло достатъчно, с рязко махване на ръка пропъди жаравата и наметна ливадата с тънкия сивкав воал на вечерната прохлада. Ливадата на Сенките бе пуста; от Виолетовия маг нямаше и следа; тримата Ревизори също се бяха изпарили яко дим. Една заблудена пеперуда се замота сред растенията, опитвайки се да направи труден избор между глухарчето в края на поляната и дивия репей в средата. Изведнъж вниманието ѝ бе привлечено от леко понамачкан лист хартия, търкалящ се безпризорно около един пън. Тя долетя с любопитство до него, разходи се из целулозните гънки и разочаровано отлетя, тъй като прецени, че това не е място, където една порядъчна пеперуда би трябвало да се разхожда. Ако можеше да чете, тя вероятно би намерила за интересни драскулките, с които бе ошарено листчето: