Сибин Майналовски - Сянката

– Говорите безсмислици!

– Бих искал да са – въздъхна гласът в слушалката. – Когато Стивън Кинг разбира в какво се е превърнал телефонът му, той го изхвърля на боклука. Оттам го прибира бездомникът Джейсън Брадли, който се опитва да направи снимка на себе си и приятеля си Майкъл – клошар като него. Часове по-късно двамата са открити овъглени в едно ъгълче на Мейн Стрийт, без никакви следи от бензин и прочие запалителни материали – спонтанно самозапалване, сигурно сте чували за него. Телефонът е намерен близо до телата от младия пожарникар Брус Трент, който се обажда на любовницата си от него няколко часа по-късно. Ден след това жена му и любовницата са открити мъртви: съпругата прерязала гърлото на малолетното девойче, след което се обесила на перилата на балкона. При гледката на двете тела Брус полудява и изскача от прозореца на 30-я етаж. Телефонът обаче оцелява и преминава в ръцете на служителя на общинската морга в Сан Франсиско Байрън Строут. Чернокожият мъж изпраща SMS на свой приятел, пастор в лютеранската църква на квартала, за да се видят на кафе рано сутринта. И двамата не доживяват до разсъмване – Байрън се задавя с китайска курабийка-късметче и се задушава, а пасторът е убит от паднала статуя на Мария Магдалена. Телефонът е намерен от барман, докато чисти заведението след затваряне. Името на бармана е Макс Хоуп – вероятно Ви е познато от вестникарските заглавия преди години: човекът, който лежи в Шоушенк доживот заради опит за убийство на трима братя-близнаци от Охайо. Вестниците пропуснаха да споменат, че Макс предишната вечер се е опитал да използва Телефона на Краля, за да звънне на един от братята да дойде и да прибере другите двама, пияни като мотики, от кръчмата му. И така нататък, и така нататък... Мога да Ви говоря още дълго време, тъй като телефонът е взел прекалено много жертви. Много Ви моля, господин Брикс, не позволявайте този списък да се увеличи.

– Вие сте... Вие сте луд, господине, който и да сте! Моля, не се обаждайте повече! – изхриптя Ричард и затвори. Дълго стоя, дишайки тежко, очаквайки дяволската машина да звънне отново, но телефонът мълчеше и се взираше в него с ослепелия си екран. Рик се върна в кухнята и се зае с любимото си занимание за успокояване на нерви: унищожаване на пакет Camel с индустриални темпове.

Изведнъж телевизорът на хладилника, поставен там в случай на интересни бейзболни мачове, за които не си струва да правиш постоянно рейдове за бира между кухнята и спалнята, се включи от само себе си. Изтерзаните нерви на Ричард изпъшкаха и предателски накараха ръката му да трепне. Пепелникът падна на земята и се пръсна на десетки късове озъбено стъкло.

Беше канал WTRM, който предаваше ексклузивна новина от мястото на събитието. Пухкава репортерка, явно току-що излязла по спешност от банята, оправяше мократа си коса и се опитваше да надвика огромното множество полицейски коли, наобиколили местопроизшествието. От несвързания разказ, очевидно импровизиран на момента пред камерата, се разбираше, че преди минути полицията е пристигнала по анонимен сигнал и е открила 35-годишната Айлийн Бейтс, разведена, насечена на парчета с нещо – по всяка вероятност брадва – и разпръсната из цялата си къща. Според репортерката ченгетата мълчали къде точно е била намерена главата на жертвата, но добре осведомени източници, пожелали анонимност, споделили, че въпросното място е тоалетната чиния.

Ричард дръпна кабела на телевизора. Той се изключи с раздразнено пуфтене. Ричард кимна съгласно. И на него му се пуфтеше.

Значи онова, което откачалката му бе казала по телефона, бе вярно. Машинката работеше. И изпълняваше желания на всичкото отгоре. Имаше си собствена маймунска лапа за персонална употреба – лично негова си, поне докато някой не предявеше права върху джаджата, което най-вероятно нямаше да стане никога.

Телефонът продължаваше да се пули безмълвно. Ричард го взе и го включи. Да пробваме какво ще стане, ако го изпробваме на нещо неодушевено. Натисна бутона за активиране на фотоапарата. Появи се познатият интерфейс на камерата. Дотук нищо особено. Ричард насочи обективчето към парка от другата страна на улицата и докосна бутона за снимки.

Светкавица. Звук от фотоапарат. Нищо особено.

Поне на пръв поглед.

Не след дълго обаче го видя.

Първоначално си помисли, че гледа някакъв документален филм по Discovery Channel, един от онези, където снимат как пролетта настъпва, а след това ти го пускат обратно и на забавена скорост. Видя как тревата пожълтява и се сбръчква като лице на старица. Боята по пейките избледнява и започва бавно да се лющи, а самото дърво, от което бяха направени, се изкриви и напука. Игличките на елхите придобиха нездрав и болнав цвят, след което клюмнаха нещастно надолу, сякаш свеждаха глави пред силата на каквото и да бе излязлото от камерата на телефона проклятие. Детската въртележка за секунди се покри с ръжда, а от дървените кончета наизлизаха червеи и личинки, които досега се бяха спотайвали, но бяха усетили, че вече е настъпило време да покажат лицата си пред света и да приветстват унищожението, бавно пропълзяващо навред из парка. Някъде в далечината се носеше отчаян плач на малко момиченце, което не можеше да повярва, че златистият ретривър, с който си бе играло допреди малко, в момента представляваше изцъклен и озъбен скелет с остатъци от козина тук-там по кокалите, чиято зловеща белота изглеждаше странно на място сред останалата смърт, плъзнала неумолимо из квадратчето, уловено от визьора на камерата.