Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— Тоя ни подозира, Франк.

— Същият е. Като ме видя отвън, веднага надуши, че има нещо.

— Какво ще правим?

— Не знам. Всичко зависи от стълбата — дали ще се сети защо е била там. Ти какво направи с оная торба?

— Тук е, в джоба ми.

— Леле! Ако те бяха арестували, щяха да те претърсят! Тогава и двамата щяхме да изгорим!

Подадох й нож, накарах я да разреже връвта на торбата и да извади сачмите. После й казах да се прехвърли на задната седалка и да пъхне торбата отдолу, за да изглежда като парцал, какъвто хората обикновено държат при инструментите си.

— Стой там и дръж ченгето под око. Ще се опитам да изхвърля сачмите една по една, а ти гледай дали оня ще забележи нещо.

Хванах волана с лявата ръка. Метнах една сачма през прозореца, като топче за игра. Запратих я в храстите чак от другата страна на шосето.

— Обърна ли си главата?

— Не.

Започнах да изхвърлям и останалите — по една на всеки две-три минути. Полицаят нищо не забеляза.

Стигнахме до мотела, а там беше тъмно — преди да тръгнем, нямах време да се занимавам с бушони. Спрях, ченгето отби по-нататък, слезе от мотора и приближи.

— Ще трябва да ги погледна тия бушони, приятел — подхвърли той.

— Няма проблем, и аз ще дойда.

Влязохме тримата и той запали фенер. След малко извика от погнуса и се наведе — там лежеше по гръб оная котка. Четирите й крака стърчаха изпружени.

— Ама че работа! Жалко! Умряла е на място! — Той насочи фенера към покрива на навеса, после към стълбата. — Това е, няма грешка! Помниш ли като я гледахме? Слязла е от стълбата и е стъпила на електрическото табло. Токът я е утрепал на място.

— Ами да, точно така е станало. Ти тъкмо си беше тръгнал и изведнъж тресна яко, все едно някой стреля с пистолет. Така и не успях да преместя колата.

— Да, тъкмо бях тръгнал надолу, когато ми се обадиха.

— Казвам ти, едва беше минал завоя.

— От стълбата е стъпила на таблото. Така е станало. Тия животинки не знаят какво нещо е електричеството, горките.

— Лоша работа.

— Лоша ами! Утрепал я е на място! Хубава котка беше. Помниш ли, като се катереше по стълбата? Не съм виждал по-красива котка!

— И хубава на цвят.

— Е, аз тръгвам. Мисля, че това изяснява нещата. Все пак трябваше да проверя, нали разбираш.

— Така си е.

— Доскоро. Доскоро, мис!

— Доскоро.

Не направихме нищо с котката, нито с таблото. Изобщо нищо не пипнахме. Допълзяхме до леглото и Кора рухна. Плака, после я втресе и цялата се разтрепери. Трябваха ми около два часа, за да я успокоя. Тя се сгуши в мен и чак тогава проговорихме.

— Никога вече, Франк.

— Точно така. Никога вече.

— Трябва да сме откачили! С тоя наш скапан късмет. Добре че се отървахме! Аз съм виновна.

— И аз.

— Не, не, аз съм виновна. Аз го измислих това. Ти не искаше. Следващия път ще те слушам, Франк. Ти не си тъп като мен.

— Само дето няма да има следващ път.

— Никога вече.

— Дори да бяхме успели, пак щяха да се досетят. Те винаги се досещат. Каквото и да правиш, се досещат. Видя ли го тоя как веднага надуши, че нещо не е наред. Чак изтръпвам, като се замисля! Още щом ме видя да стоя там, разбра какво става. А щом тогава разбра, представяш ли си, ако Гърка беше умрял?

— Май не съм дяволска котка, Франк.

— Нали ти казвам!

— Ако бях, нямаше да се уплаша толкова.

— То и аз се уплаших.

— Знаеш ли какво исках, когато спря токът? Исках единствено теб. Като някое малко момиченце, което се страхува от тъмното.

— Нали бях там!

— Много съм ти благодарна! Ако не беше ти, кой знае какво щеше да стане!

— Обаче добре го измислихме, а? Имам предвид, дето се е подхлъзнал.

— Аха, даже той се върза!

— Паднат ли ми ченгета, винаги им разказвам играта! Важното е да знаеш какво да говориш. Трябва да имаш изпипана версия, която да звучи колкото може по-близо до истината. Знам ги аз, доста работа съм си имал с тях.

— Нали успя да оправиш нещата. Винаги ще мога да разчитам на теб, нали?

— Ти си единственият човек, който някога е означавал нещо за мен.

— Не искам да съм дяволска котка, Франк.

— Не, ти си моето бебче.

— Аз съм глупавото ти бебче. Отсега нататък ще слушам. Ти ще мислиш, а аз само ще действам. За това ме бива. Заедно ще се справим.

— Разбира се, че ще се справим.

— Сега да подремнем, а?

— Ще можеш ли да заспиш?

— За пръв път си лягаме заедно, Франк.

— Това харесва ли ти?

— Страхотно е. Направо страхотно.

— Целуни ме.