Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

Така че слязох от камиона и тръгнах обратно към Глендейл. Завъртях се на пазара — край местата, където Кора и Гърка купуваха продукти за ресторанта. Надявах се да я видя. Дори й звъннах един-два пъти, но все той вдигаше телефона и трябваше да се правя, че съм сбъркал номера.

Когато не висях на пазара, влизах в клуба една пресечка по-надолу. Там веднъж видях някакъв да упражнява единични удари. Личеше си, че е зелен — по начина, по който държеше щеката, си личеше. Започнах да играя сам на съседната маса. Реших, че двеста и петдесет долара са окей, ако ще продаваме хот-дог, но триста и петдесет ни устройваха идеално.

— Какво ще кажеш за една игра със скрита топка, а? — подхвърлих небрежно.

— Не съм я играл тая игра.

— Нищо особено, просто слагаш едната топка в страничния джоб.

— Не, твърде силен си за мен.

— Аз? И мен хич ме няма.

— Е, добре, обаче само една приятелска игра.

Започнахме, и аз му пуснах три-четири топки за да клъвне. През цялото време клатех глава и цъках с език, уж се чудя какво става.

— Твърде силен, а? Голям майтап! Аз по принцип не съм толкова зле, ама сега нещо не ми върви. Дай да сложим по долар, да живне малко играта.

— Става, един долар може.

Заложихме и аз го оставих да вземе още четири-пет топки, ако не и повече. Правех се на изнервен и между ударите си бършех дланите с носна кърпа.

— Май не съм толкова добър, колкото си мисля. Искаш ли да сложим по пет долара, за да си върна парите, и после да пийнем по нещо?

— Става, нали е приятелска игра. Не ми е за парите. Правим ги пет долара и край.

Оставих го да вземе нови четири-пет топки. Така добре се преструвах, че ако някой ни гледаше отстрани, щеше да си помисли, че съм получил най-малко сърдечен удар, плюс още няколко други болежки.

— Гледай сега, достатъчно мозък имам, за да разбера, че не съм във форма, обаче дай да ги направим двайсет и пет, та да се изравним, и после вече ще седнем да пийнем — примолих се аз.

— Това ми е множко.

— Какво толкова, нали играеш с моите пари!

— Добре. Нека да са двайсет и пет.

И тогава го почнах. Такива удари правех, че и Хопи 1 1 Уилям Фредерик Хопи (1887–1959) — американски професионален състезател по билярд — Б.р. да ми завиди. Вкарвах топките в джобовете с тройни рикошети в стените на масата, а един път биячът ми прескочи топка и влезе. Оня пък играеше като слепец — грешеше, вкарваше си бияча, запрати една топка в погрешен джоб и нито веднъж не направи рикошет.

Но в крайна сметка, когато излязох оттам, бях олекнал с двеста и петдесет долара и с един часовник за три кинта, който си бях купил, за да следя времето, докато се озъртам за Кора. Да, силен бях, но не достатъчно.

— Ей, Франк! — Беше Гърка, тичаше към мен през улицата. — Къде си бе, разбойник? Дай да ти стисна ръката! Как можа да избягаш точно когато най-много имах нужда от теб!

Ръкувахме се. Главата му още беше бинтована и гледаше странно, обаче носеше съвсем нов костюм. По жилетката му пълзеше златната верижка на джобния му часовник. Имаше черна шапка, килната настрани, морава вратовръзка, кафяви обувки и размахваше грамадна пура.

— О, Ник! Как си, мой човек?

— А, добре съм. По-добре няма накъде. Ами ти защо избяга от мен? Много ти се ядосах!

— Нали ме знаеш. Не ме свърта на едно място.

— Ама че момент избра да изчезнеш! Иначе какво правиш? Хайде, признай си, все нещо си захванал! Я ела с мен да взема пържолите и ще си говорим.

— Сам ли си?

— Що за тъпи въпроси! Разбира се, че съм сам! Кой да стои в ресторанта? Ти избяга и ние с Кора не можем да излизаме заедно. Ако единият тръгне нанякъде, другият е в заведението.

Един час ги купувахме тия пържоли, защото Гърка беше твърде зает да ми разправя за счупения си череп и за това как лекарите не били виждали такова чудо, и какъв кошмар изживял, понеже нямало кой да му помага, и как назначил двама души един след друг, но единия уволнил още същия ден, а другият сам духнал на третия, и не само духнал, ами обрал касата. Накрая каза, че дава мило и драго да се върна.

— Слушай, Франк, утре с Кора отиваме в Санта Барбара. Все пак и ние трябва да поизлезем малко! Ще има фиеста. Ела с нас, а? Как ти се струва? Ще седнем, ще поговорим. Искам пак да работиш при мен, Франк. Какво ще кажеш да отидем заедно на фиестата?

— Ами… чувал съм, че не е зле.

— Супер е — музика, танци, момичета. Хайде бе, Франк! Какво ще кажеш?

— Не знам, наистина не знам.

— Кора ще се разсърди, ако разбере, че съм те видял и не съм те взел. Знам, че се държеше малко кофти с тебе, но всъщност тя те харесва. Даже каза, че си много свестен. Хайде, ще отидем тримата, знаеш ли колко хубаво ще си прекараме!