Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

Изведнъж всичко утихна. Вмъкнах се в кухнята и се ослушах, но бях толкова сащисан, че чувах само ударите на сърцето си: бум-бум, бум-бум. Стори ми се, че сърцето ми бие странно, и тогава разбрах — сърцата в кухнята бяха две.

Светнах лампата.

Тя стоеше там в червено кимоно, пребледняла като мляко. Гледаше ме втренчено. В ръката си държеше дълъг нож. Пресегнах се и го взех.

Когато продума, шепотът й наподобяваше съскане на змия.

— Защо трябваше да се връщаш?

— Наложи се. Това е.

— Изобщо не се е налагало! Щеше да ти мине! Тъкмо бях започнала да те забравям, и ти взе, че се върна! Майната ти, Франк, защо трябваше да се връщаш!

— Кое да ми мине?

— Тоя тефтер знаеш ли за какво му е — да го показва на децата си! Сега иска дете! Иска дете, и то веднага!

— Ами ти защо не тръгна тогава с мен?

— За какво да тръгвам? За да спя по фургони? Затова ли да тръгвам? Кажи де!

Какво да кажа? Сетих се за моите двеста и петдесет долара, но какъв смисъл имаше да й казвам, че съм ги имал, след като вече ги нямах.

— Не ставаш, това е. Просто не ставаш. Така че защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Защо се върна? Остави ме да живея!

— Слушай, забаламосай го с това бебе за малко и ще измислим какво да правим. Не ставам за нищо, Кора, но те обичам, заклевам се.

— Заклеваш се значи. И какво правиш? Той ме води в Санта Барбара, за да се навия за бебето. А ти какво? Ти идваш с нас. Ще спиш в съшия хотел! Ще пътуваш в колата с нас!

Спогледахме се. Аз, тя и Гърка в колата! И двамата знаехме какво означава това. Лека-полека разстоянието помежду ни намаляваше. Докоснахме се.

— Божичко, Франк! Няма ли друг изход?

— Та ти преди малко беше тръгнала да го ръгаш с нож!

— Това беше за мен, не за него.

— Кора, явно така ни е писано. Опитахме всичко друго.

— Не мога да родя някакво мазно гръцко бебе, Франк! Просто не мога! Ти си този, от когото искам да имам дете! Умен си, но не ставаш.

— Не ставам, но те обичам.

— И аз те обичам.

— Забаламосай го нещо. Само тази нощ.

— Добре. Само тази нощ.

— Тия двамата добре се забавляват, а?

— Твърде добре!

— Тогава не им давайте да припарват до волана, мис. Ще им мине.

— Надявам се. Защото нямам никакво намерение да се разкарвам по пътищата с разни пияници, но нищо можах да направя. Като им казах, че няма да ги возя, те за малко да тръгнат сами.

— Щяха да си строшат главите!

— Със сигурност. Затова се навих.

— Така е, човек все се чуди дали е взел правилното решение. Един и шейсет за бензина. Да проверя ли маслото?

— Няма нужда.

— Благодаря ви, мис. Лека нощ.

Тя отново седна зад волана, а аз и Гърка продължихме да пеем. Такъв беше планът, трябваше да съм пиян.

Първият ни опит ме отърва от заблудата, че сме в състояние да извършим перфектно убийство. Това сега даже нямаше да е точно убийство, щеше да е най-обикновена катастрофа — неопитен шофьор, пияни мъже, алкохол в колата. Разбира се, когато Гърка почна да се налива, аз също трябваше да дръпна малко. Спряхме за бензин, за да има свидетел, че тя е била трезва и изобщо не е искала да идва с нас, но се е наложило да ни кара. А и преди това извадихме късмет — към девет, точно като затваряхме, някакъв спря да си вземе ядене и ни видя как се каним да тръгнем. Изгледа цялото шоу — как на няколко пъти се мъча да запаля двигателя, как се карам с Кора, която ми обяснява, че съм прекалено пиян, за да карам, как тя слиза от колата и казва, че няма да дойде, и как аз се опитвам да тръгна сам с Гърка. После тя ни накара да си сменим местата — аз да седна отзад, Гърка отпред, а тя на волана. Оня се казваше Джеф Паркър и гледаше зайци в Енчино, Кора му взе визитката и му каза, че може да предлага и заешко в ресторанта. Така знаехме къде да го намерим, ако се наложи. Независимо за какво.

Аз и Гърка пеехме „Мама Макри“, „Надолу по потока на воденицата“ и „Усмихни се, усмихни се“. Както си пеехме, стигнахме до оня знак — „Към плаж Малибу“. Тя зави. По принцип трябваше да продължи направо. Има два пътя до брега — единият, по който карахме ние, е на около десет мили навътре, а другият се пада вляво и върви успоредно на крайбрежието, във Вентура двата се събират и продължават покрай океана към Санта Барбара, Сан Франциско или закъдето си тръгнал. Идеята беше следната: понеже тя никога не е била в Малибу, а там живеят всички филмови звезди, да се спуснем няколко мили надолу, уж да разгледа, а после да обърнем и да се върнем на главния път. Реално обаче замисълът беше друг: този участък е най-разбитото шосе в целия окръг, една катастрофа там не би изненадала никого, дори ченгетата не биха се усъмнили — тъмно е, коли почти не се движат, няма къщи, няма нищо. Идеален терен за онова, което бяхме тръгнали да правим.