Дэвид Вуд - Шибалба

— Добре. Прави каквото знаеш.

— Мисля, че искаше да каже „Бъди внимателна“ — намеси се Ейнджъл.

Миранда ѝ отправи широка усмивка и седна на пода на пещерата, а краката ѝ провиснаха в отвора. Без колебание се спусна в пукнатината и започна да слиза, все едно използваше стълба.

Мадок доближи глава до Ейнджъл и прошепна в ухото ѝ:

— Нали разбираш, прави го, за да те впечатли.

— Няма защо да се тревожиш — прошепна в отговор тя. — Но наистина не е нужно винаги да си първи.

— Понякога оставям на Боунс да го прави.

Тя докосна устните му с пръст, карайки го да млъкне.

След няколко минути главата и раменете на Миранда се показаха от цепнатината.

— Не съм сигурна, че това е правилната дупка. Спускането е лесно, но дъното е смъртоносен капан.

Бел клекна до нея.

— Опиши го.

— Подобно е на реката от скорпиони, но много по-кофти. Подът е покрит с обсидианови отломки, чиито върхове стърчат нагоре. Те са навсякъде. Ако се опитаме да слезем, ще бъдем нарязани на ивици.

— Значи тази идея се изчерпа — каза Боунс. — Отново всичко отначало, а?

Бел мрачно поклати глава.

— Това е вярната шахта — каза той. — Помещението долу е друго изпитание. Това е Къщата на остриетата.

— Как Героите близнаци са се измъкнали? — попита Мадок.

— Ами казали на остриетата да не ги нараняват. Остриетата се прибрали и те останали невредими.

— Може би в езика на маите има специфичен израз, който ще накара остриетата да се приберат в пода? — предположи Боунс. — Как ще кажеш на древен маянски: „Господари, приберете ножовете“?

— Съмнявам се, че са разполагали с технология, която би им позволила да го направят — каза Миранда и завъртя очи. — Или вярваш в магии?

Мадок гледаше надолу в цепнатината.

— Стъпи ли на някое от остриетата?

Миранда го изгледа така, сякаш имаше две глави.

— Шегуваш ли се?

— Може би е изпитание на смелостта? Подметките ще ти осигурят известна защита. А ако върховете са близо, тежестта ти ще се разпредели върху тях. Затова факирите лягат върху легло от пирони, без да се нараняват. — Той се усмихна. — Искаш ли аз да мина първи?

Тя го стрелна с унищожителен поглед, после погледна към процепа. След няколко минути гласът ѝ се чу отдолу.

— Ще стъпя върху тях.

Мадок се приготви за вик на болка и поток ругатни, но единственото, което се чу, беше силно щракване.

Изабела Белтран гледаше яростно Карина.

— Ти уби моя чичо. Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна?

Известно време рижата отвръщаше на изпепеляващия ѝ поглед, но после каза:

— Съжалявам за случилото се с Ектор, но той предаде нашите богове. Трябва да разбереш това.

— Не си ти тази, която да говори за предателство.

Карина не обърна внимание на това обвинение.

— Ектор не изпълни своя свят дълг да възвести новата епоха. Но още не е късно да се поправи неговата грешка.

— Сянката? — Въпреки всичко, което Ектор я беше научил за Сянката и ролята на Змийското братство за опазването ѝ в тайна, Изабела винаги се беше питала дали има нещо вярно в това. — Всъщност искаш да сложиш началото на пандемия?

— Волята на боговете винаги е била такава. В края на всяка епоха те са замитали провалите и са започвали наново.

Изабела гледаше покрай жената и изучаваше другите лица в помещението. Гринговците не познаваше, но останалите — да. Послушници в братството като Карина.

Предатели.

— Не ми казвайте, че сте съгласни с нея. Ектор на нищо ли не ви научи? Целта на нашите традиции е да ни свързват с нашите предци. Предназначението им не е да бъдат приемани буквално.

Никой от послушниците не смееше да срещне погледа ѝ, но грингото, който я беше познал, заговори:

— Госпожице Белтран, разбирам защо не искате да видите света прочистен. Вие сте престъпник. Наркотрафикантка. Вашето богатство и власт са изградени върху гърба на нежелани хора и антисоциални стремежи. Обаче със сигурност разбирате, че в дългосрочен план това не може да продължава. Просто има твърде много от тях.

— Тях? Искате да кажете човешки същества?

— О, моля ви. Те са нещастни хлебарки. Затова посягат към наркотиците ви. Знаят, че са нещастници.

Известно време Изабела го гледа втренчено.

— Кой сте вие?

— Наричайте ме Алекс.

Тя си спомни, че малко по-рано един от охраната беше извикал едно име.

— Алекс Скано. Чувала съм за вас. Как смеете да ме наричате наркотрафикант? Вие сте направили повече пари, продавайки хапчета на тези „нещастни хлебарки“, отколкото аз бих могла да мечтая някога да спечеля.