Дэвид Вуд - Шибалба

Алекс се намръщи. Не беше очаквал плахост от толкова пламенен човек като Карина. Може би не я беше преценил правилно.

— Добре, аз ще вляза първи.

— Мислиш, че ще пощадят живота ти?

— Моят контакт няма да позволи да ме убият. — Не можеше да е напълно сигурен, но това беше риск, който си заслужаваше да поеме, особено в контраст с колебанието на Карина. Той мина през групата воини, но излъчващата се от огнището топлина го спря. Протегна ръка, но още на петнайсетина сантиметра от каменната повърхност усети, че кожата му започва да се покрива с плюски.

— Това единственият вход ли е? — Без да изчака отговор, той клекна и пъхна ръка в пламъците.

— Недей! — извика Карина, но предупреждението ѝ закъсня със секунда, за да подейства. Отворената длан на Алекс вече беше разпиляла купчината живи въглени. Оранжевите пламъци изчезнаха, след като въглените бяха разпръснати из огнището. Макар че продължаваха да тлеят в тъмночервено, помещението изведнъж потъна в почти пълен мрак.

— Не се притеснявай — каза Алекс. — Изкарал съм нестинарски курс. Човек може да докосва горящи въглени, без да се изгори, стига контактът с тях да не е много дълъг. Нарича се Ефект на Лайденфрост [30] Когато капка вода попадне върху повърхност, която е много по-топла от точката на кипене на водата, капката може дълго да се плъзга по нея, без да се изпари. — Б. пр. . Щом камъкът малко изстине, аз ще…

Преди да успее да довърши изречението, се чу ниско боботене, което разтърси пода под него и завърши със силно тряскане.

— Какво беше това? — попита той, докато се протягаше за фенерчето си.

— Шумът от затварянето на вратата — отговори раздразнено Карина. — Не може да заблудиш Господарите на смъртта с психологически игрички, които си научил на някой семинар за самоусъвършенстване. Единственият начин да стигнеш до подземния свят е като минеш през огъня.

— О, това е тъпа идея.

— Затова поисках хората ти да останат горе. Те не са готови за пътуването до подземния свят. — Тя въздъхна. — Трябва да съберем дърва за огън.

— Забрави. Хората ми имат експлозиви. Просто ще взривим вратата. — Той усети да се надига друго възражение, затова вдигна ръка. — Сега ще действаме по моя начин.

Точно се готвеше да поеме обратно по прохода, когато видя към тях да се приближава светлина. Не можа да различи подробности, но предположи, че е някой от неговите хора. Предположението му се потвърди, когато мъжки глас извика:

— Господин Скано?

— Алекс — изръмжа той под нос. — Как никой не можа да го разбере? — След това каза високо, така че да го чуе наближаващата група. — Тук съм. Защо ви отне толкова време?

Мъжът явно нямаше чувство за хумор.

— Уф, нали ни казахте да останем горе — каза той, докато скъсяваше разстоянието, — но решихме, че ще искате да научите това.

Още четирима души се спускаха по прохода, но единият от тях не беше част от охранителния екип. Беше жена, която двама въоръжени мъже влачеха помежду си. Алекс освети с фенерчето лицето ѝ.

Беше средна на ръст, слаба, със стройна фигура, което подсказваше, че прекарва поне половината ден във фитнес залата. Кожата ѝ беше порцеланово бяла, а лъскавата черна коса бе опъната назад и стегната в конска опашка. Тя не ѝ отиваше, но отговаряше на камуфлажната униформа с тигрови шарки, която носеше. Красива е, помисли си Алекс, въпреки или може би точно заради натъртванията по бузата и капещата кръв от дълбоката рана на лявото слепоочие. Както всички останали, и тя беше изпоплескана с кал.

— Коя е? — попита той.

— Бяхме нападнати — отговори началникът на охраната. В гласа му прозвуча гняв. — Без предупреждение. От джунглата изскочи група мъже с автомати. Видяхме им сметката, но изгубихме няколко души в сражението. Изглежда тя ги командваше, затова я оставихме жива.

Алекс закрачи към нея, докато лицата им почти се допряха.

— Платих доста на правителството на Гватемала, за да не се бърка. Бъдете уверена, че ще си поискам парите обратно.

— Тя не е гватемалка — каза Карина, която стоеше до него, с нисък и опасен глас. — Аз познавам тази жена.

Алекс изгледа рижата с повдигната въпросително вежда, но преди да успее да формулира въпрос, затворничката изправи рамене и изплю кървава крачка пред краката на Карина.

— И аз те познавам — изсъска тя. — Курва! Уби единствения човек, който някога е бил мил с теб.

— Това е Изабела Белтран — обясни Карина, без да обръща внимание на обидата.