Дэвид Вуд - Шибалба

Тук не е най-доброто място за спиране , помисли си Алекс.

Той също беше чул шума, но не беше сигурен за неговия източник.

— На мен ми прозвуча повече като звук от тупане на килим. Не знаех, че твоите воини носят пистолети.

Карина и хората ѝ бяха увиснали на въжетата като маймуни. Алекс нямаше техните умения, затова само бяха преполовили спускането в сто и петдесет метровата шахта. Карина беше изпратила двама от хората си напред, за да проучат дъното. Вероятно те бяха причината за шума.

— Не носят — отговори тя през стиснати зъби. — Някой е стрелял по тях. Хората на Мадок. — Тя държеше главата си извърната, ослушвайки се за други шумове.

— Тук долу звуците могат да ти изиграят лоша шега — каза Алекс. — Сигурна ли си, че не дойде от повърхността? Моите хора имат оръжия. Може да са стреляли по някоя маймуна или нещо подобно.

По съвет на Карина беше оставил наетата охрана горе: двама да пазят хеликоптера, а другите входа, за да неутрализират евентуални любопитни относно тяхната екскурзия. Карина му беше обяснила, че пещерите са свети места и докато той е под нейна закрила, Господарите на смъртта няма да погледнат благосклонно на присъствието на други външни хора.

Тези алабализми изненадаха Алекс. Първоначалното му впечатление от Карина беше за човек, който е надраснал примитивните традиции на своите предци и приема старите митове за богове и демони като алегории, криещи истини, по-добре обяснявани от науката. Но очевидно играта ѝ на велика жрица бе предизвикала един вид духовен рецидив. Той нямаше проблем с това, стига, разбира се, все още да беше способна да намери лекарството срещу Сянката. Обаче готовността му да задоволява суеверните ѝ вярвания свършваше там, където се появяваше опасността да бъде застрелян.

— Не се чу откъм повърхността — настоя Карина.

— Тогава може би трябваше да доведем моите хора. Не, без „може би“. Та аз им плащам за това. Да се върнем да ги вземем.

Карина не му обърна внимание. Шумът не се повтори и след известно време на обмисляне тя отново започна да се спуска. Сега рапелът беше бърз, почти като свободно падане. Алекс силно се изкуши да се върне. Но катеренето обратно щеше да е трудно и той се съмняваше, че може да убеди хората на Карина да се върнат горе, за да го изтеглят.

Стисна зъби от безсилие и се заспуска, стигайки до границите на своите възможности. Въжето изгаряше дланта му, но той продължи до следващата тераса. Откачи се и започна да се спуска по последната дължина на въжето. Няколко минути по-късно цопна в калта на дъното.

— Уф — изръмжа той, — отвратително.

Нямаше кой да чуе оплакването му, но пръските кал по далечната стена показваха накъде бяха поели останалите.

Той се забъхти през калта, проклинайки на всяка крачка, и се изкачи в прохода, където намери Карина и останалите наведени над две проснати тела.

Единият воин притискаше ръка към едното си рамо, опитвайки се да спре кръвта, която течеше от раната. Татуираната му кожа беше покрита с кал и кръв, а изпилените му зъби бяха оголени в гримаса на болка. Той сипеше думи на онзи неразбираем език, който ги беше чул да използват. Карина отговаряше на същия диалект.

Това раздразни Алекс. Беше ѝ наредил в негово присъствие винаги да говори на английски, макар да беше готов да търпи разговорите на испански — знаеше достатъчно, за да разбира какво си казват. Сега обаче те със сигурност не говореха на испански. Карина вдигна очи, за да покаже, че го е забелязала. Изражението ѝ беше изпълнено с яростно очакване.

— Намерили са помещението на Съвета. Трябва да побързаме.

— Карина, почакай.

Тя обаче не му обърна внимание и тръгна надолу по прохода почти тичешком. Раненият воин и останалите мъже я следваха по петите. Алекс изръмжа от раздразнение, но любопитството му беше по-силен мотиватор от предпазливостта му.

Най-накрая успя да ги настигне в помещение, украсено със сложни гравирани изображения и което беше най-странно: огнище, под което гореше истински огън.

Горещината в тясното пространство беше задушаваща, но Карина и нейните воини се бяха струпали около огнището, сякаш търсеха още топлина.

— Какво правите? — изръмжа той.

Карина го стрелна с нетърпелив поглед.

— Намираме се в Залата на Съвета на Господарите на Шибалба. Входът към тяхното царство е ето там. — Тя посочи сенчестата празнина зад огнището.

— Чудесно, какво чакаме още?

Карина се смръщи към него.

— Забравяш, че хората на Мадок имат оръжия. Може да ни чакат в засада.