Дэвид Вуд - Шибалба

— Кофти работа — измърмори Боунс.

— Големия ми брат го е страх от тъмното, а? — попита Ейнджъл.

— Не бързайте — каза Мадок. — Очите ни още не са се приспособили към тъмнината.

— Мадок, те няма да се приспособят към това. За да виждаш в мрака, трябва да има поне мъничко светлина.

— Може би от нас се очаква да използваме сонари — подхвърли Ейнджъл. — Ехолокация като прилепите?

— Шшт! — изшътка Мадок, докато опитваше да прониже булото на мрака с очи. Знаеше, че Боунс е прав. Виждането през нощта беше едно, но без някакъв слаб източник на светлина зениците им никога нямаше да се разширят достатъчно, за да им позволят да виждат в пълната тъмнина. Ако изобщо виждаше нещо, вероятно зрението си правеше шеги с него.

— Добре — обяви той след малко. — Заслужаваше си да…

— Някой друг вижда ли това? — прекъсна го Миранда. — На тавана. Приличат на звезди.

Мадок ги беше видял — неясни сини точки, греещи в бледосиньо, но бе решил, че са оптическа илюзия.

— Виждам ги — звънна гласът на Ейнджъл.

— Това е съзвездието Змия! — възкликна Бел.

— Нали не искате да кажете, че виждаме звездите през твърдата скала? — попита Боунс.

— Трябва да е някакъв вид фосфоресциращ лишей — предположи Мадок. — Никога не бихме ги видели при запалени фенерчета.

— Показват ни пътя — продължи Бел. — Ако поемем по Пътя на змията, ще намерим изхода.

— Чакайте! — извика Мадок, преди археологът да се впусне напред. — Никой да не мърда! Аз ще го направя. Щом разбера накъде трябва да вървим, можем отново да светнем фенерчетата.

— Защо ти? — възрази Миранда. — Знаеш, че не си супермен.

Мадок трябваше да потисне желанието си да ѝ се озъби.

— Следващия път ти ще си първа. Съгласна? А сега се успокой и ме остави да се съсредоточа.

Без да изчака нейното съгласие, той се отпусна на колене и положи длани върху грубия каменен под. Вдигна очи към небето, откри най-близката „звезда“ и започна да се придвижва на четири крака към нея, като опипваше пода пред себе си. Справяше се добре, напредваше бързо до мига, когато протегна напред дясната си ръка и вместо да се опре на твърд камък, тя пропадна. Мадок изгуби равновесие и залитна напред, а гърдите му се удариха в ръба на ямата, в която за малко щеше да падне.

Ейнджъл и Боунс извикаха почти едновременно. Тя използва малкото му име, а брат ѝ неговата фамилия.

— Добре съм — извика той в отговор, докато възстановяваше четирите си опори и започна бавно да отстъпва от дупката. Въпреки уверението това измъкване на косъм го разтърси доста, а непробиваемият мрак не улесняваше задачата му. Въпреки това продължи внимателно напред, опипа ръба на ямата, за да намери път да я заобиколи.

След време, което му се стори цяла вечност — вероятно около половин минута, той отново започна да се движи, макар и малко по-предпазливо. Трябваше да се промъкне около още две пукнатини, които намери много по-лесно, защото излъчваха горещи изпарения. Третата яма, на която попадна, се намираше точно под една от светлинните точки, съответстваща на звездата в съзвездието Змия, която бяха започнали да наричат Пастта на змията. Стори му се, че усеща хладен бриз да се издига от бездната, но иначе в нея нямаше нищо забележително.

— Мисля, че това е, което търсим — извика той. — Сега ще светна челника. — И заслони очи от очаквания шок при преминаването от пълен мрак към светлина. Въпреки тази предпазна мярка от яркото осветление очите го засмъдяха. Примигна, за да прогони сълзите, и светна надолу в дупката.

Бездната беше тясна в сравнение с останалите. Беше по-скоро назъбена пукнатина в пода, отколкото зееща дупка. По стените ѝ се редуваха изпъкналости и вдлъбнатини, които образуваха ясно различими ръкохватки и стъпала. Спускането щеше да е фасулска работа за всички с изключение на Бел, а дори и той щеше да се справи без трудности, ако има кой да го осигурява.

Единствената истинска опасност беше неизвестността какво има на дъното. Пещерата отново се освети, когато останалите запалиха фенерчетата си и се присъединиха към него.

— Дали да не спуснем камерата? — попита Ейнджъл.

Мадок поклати глава.

— Нямаме време. Боунс, приготви сбруя за бързо спускане. Ще сляза да проверя.

— Не забрави ли нещо? — попита Миранда. Когато Мадок я изгледа неразбиращо, тя обясни: — Нали следващия път аз щях да съм първа?

— Така ли съм казал? — Мадок поклати глава по-скоро от раздразнение, отколкото заради нещо друго. Може би Боунс беше прав. Определено беше по-лесно, когато работеха с обичайния екип.