Дэвид Вуд - Шибалба

Мадок прекрачи предпазливо през вратата и стъпи върху тераса, широка около метър и половина, която се простираше успоредно на стената зад него. Напред подът се спускаше под ъгъл от четиресет и пет градуса в неясна мъгла, която напълно скриваше долните простори на пещерата. Таванът беше покрит с гора от провесени издатини — замръзнали водни капки върху минерални сталактити. Терасата, подобно на сталактитите, беше покрита с тънък слой лед.

— Не знам за градушката — каза Мадок, докато другите се подреждаха зад него, — но определено ще бъде студено. Няма къде другаде да се ходи освен надолу в мъглата.

Той посочи надолу по склона и веднага усети как кракът му започва да се плъзга. Разпери ръце и ги размаха, за да запази равновесие и да не падне. Боунс го подхвана, преди да се стовари на заледения под или да се понесе с главата напред надолу по склона. Но не беше достатъчно бърз, за да запази достойнството му.

— Хлъзгаво е — беше единственото, което успя да измисли за оправдание.

Ейнджъл се приближи до склона и светна с фенерчето надолу, плъзгайки го насам-натам по него. След това насочи лъча към място на около десет метра вдясно от тях и няколко надолу.

— Прилича на следа от кучешка лапа. Може би това е посоката, в която трябва да поемем.

— Тръгнем ли надолу по склона, няма да има спиране — каза Боунс. — Как да се спуснем, без да се пребием?

Мадок се поизпъна.

— Бих казал много внимателно.

Преминаването на все още топлия камък за готвене напомни на Алекс за ходенето по жарава, в което беше участвал. С тази разлика, че в този случай възможната награда не беше абстрактното усещане за постижение и овластяване. Когато това свърши, той щеше да промени света. Буквално.

Изпита почти съкрушителен подтик да продължи да се движи.

— Това е Тъмната къща — обясни Карина, когато стъпи върху пода на пещерата.

— Подходящо име — отговори той и плъзна фенерчето по надупчения под на помещението. — Кой би очаквал в пещерата да е тъмно? О, я чакай. Ние. Затова донесохме фенерчета.

— Фенерчетата няма да ви помогнат да намерите пътя в мрака — каза Изабела. В тона ѝ още имаше оттенъци на презрение, но Алекс си помисли, че прозвуча доста примирено.

— Предполагам, ти си единствената, която може да ни води?

Карина избърза да се намеси:

— Нямаме нужда от нея. Аз научих същите истории като нея. Зная какво трябва да направим. Да се доверим на мрака. — И се вторачи в Изабела, сякаш очакваше потвърждение. Тя само повдигна вежди, но не отговори.

— Изгасете фенерчетата си. Всички без изключение. След няколко минути пътят ще се открие.

— Това наистина ми звучи като глупава идея — възрази Алекс. Той се обърна към Изабела. — Ако тя е права, вероятно повече няма да имаме нужда от вас.

Изабела сви рамене.

— Правете каквото искате.

Алекс се изсмя.

— Добре тогава. Изгасете всички фенерчета.

Той запази увереното си изражение до мига, когато и последната светлина угасна. Мракът беше по-пълен от всичко, което бе виждал дотогава. Толкова заплашителна празнота, че Алекс за малко не рухна на колене, за да не падне.

Това беше много по-лошо от танцуването върху жарава.

— Карина — заговори той, но не успя напълно да скрие треперенето на гласа си, — как ще намерим този път?

— Търпение — прошепна в отговор тя.

— Това не е най-силната ми личностна характеристика — отговори Алекс. Докато го казваше, му се стори, че чу приглушено ръмжене в мрака. Студен адреналин нахлу във вените му и за миг той видя чудовищни фигури да се появяват от чернотата.

— Ще светна — обяви, докато трескаво се опитваше да намери бутона.

— Не! Никога няма да намерим пътя, ако се поддадем на страховете.

Алекс изръмжа от безсилие и задържа пръста си над бутона.

— По-добре побързай. Трябва да продължим.

С отминаването на секундите другите му сетива станаха свръхчувствителни. Звуците от дишането на хората около него, които душеха въздуха, кашляха от миризмата. Той също я подушваше. Въздухът беше воняща смесица от канални нечистотии и нещо като котешка пикня.

— Достатъчно! — изрева Алекс. — Карина, получи възможност, но…

— Чакай! Виждам нещо…

Той не ѝ обърна внимание и светна, насочвайки фокусиран и заслепяващ лъч в дълбините на пещерата. Изстена и присви очи от болезнената, но въпреки това дългоочаквана светлина, след това я насочи към тяхната пленничка.

Но Изабела вече я нямаше, двамата мъже, които я бяха държали, лежаха неподвижно на пещерния под, а от прерязаните им гърла струеше кръв. Останалите членове на охраната се хвърлиха да помагат на своите паднали другари, макар да беше очевидно, че вече е твърде късно.