Дэвид Вуд - Шибалба

Алекс направо изгуби дар слово от ярост.

— Къде е? Намерете я.

— Забрави я — озъби му се Карина. — Тук вътре никога няма да я намерите. Само ще загубиш още от хората си.

Алекс се обърна към нея.

— Предполагам, имаш по-добра идея?

— Точно така. На тавана има карта. Тя е фосфоресцираща и не можеш да я видиш, докато има светлина, но аз видях накъде води.

Тя направи няколко уверени крачки напред, след това светна с фенерчето към пода. — Не го бях забелязала преди това, но погледни. Тези следи тук по пода…

Тя премести лъча светлина и проследи няколко петна върху грубия варовик.

— Това е кал, оставена от някой, пълзял на четири крака. Точно следва картата на тавана.

— Кой? Изабела?

— Не. Нямаше достатъчно време да убие хората ти и да изпълзи насам. По-вероятно следите да са от екипа на Мадок. Те ни помагат, без да го знаят. — Тя клекна и прокара върха на пръста си по една от следите. — Все още е влажна. Близо сме. Можем да ги пипнем.

Алекс се вторачи в нея, после погледна към двамата заклани. Частната му армия бързо се топеше. Част от него не можеше да не се запита дали това не е било намерението на Карина от самото начало.

С последното от въжетата Боунс подсигури Мадок, който щеше да проучва обгърнатото от мъгла дъно на склона. Изпаренията бяха като от сух лед и докато се плъзгаше надолу по замръзналия склон, Мадок разбра, че въздухът долу ще бъде също толкова студен.

Когато наближи, имаше метър-два видимост, достатъчно да забележи нещо, което приличаше на тясна издатина. Не беше по-широка от дланта му и продължаваше хоризонтално от склона. От двете ѝ страни започваха стръмни падини, пропадащи в непроницаемия облак.

— Задръж! — извика той, произнасяйки с труд думите заради тракащите си зъби.

Боунс веднага задържа въжето, което повече или по-малко го караше да стои на границата на смразяващия студ.

— От… Отпусни… малко.

Боунс освободи дължина от няколко сантиметра, достатъчно за да може Мадок да сложи крака си върху издатината, която продължаваше над бездната като мост.

Много тесен мост.

Покрит с два сантиметра и половина плътен лед.

С голяма предпазливост Мадок се отпусна и го възседна. Студът прониза чатала му. Ледът залепна за плата на панталона му и голата кожа на дланите, когато започна да се изтегля напред.

— Още!

Въжето се отпусна и му позволи да се плъзне още нататък. Сега вече виждаше над бездната чак до скритата тераса в края на моста. Там имаше друга врата.

Той продължи да се плъзга през бездната, трескаво опитвайки да игнорира пронизващия до кости студ. Както можеше да се очаква, терасата също беше покрита с лед, но вратата беше достатъчно близо, за да му осигури опора, докато се изправяше отново на крака. Дори нещо повече: почувства относително топъл въздух да излиза през отвора.

Обърна се и погледна назад, но не видя нищо друго освен бяла мъгла.

— Преминах от другата страна! — извика той, когато най-накрая успя да си поеме дъх.

— Страхотно! — извика Боунс в отговор.

Мадок се опита да измисли подходящ отговор, но мозъкът му сякаш беше замръзнал.

— Да. Тук долу има много тесен мост и врата от другата страна. Мостът е хлъзгав и наистина студен. Мисля, че е по-добре да съоръжим един тиролски траверс [31] Метод за преодоляване на свободно пространство между две високи точки без количка с помощта на Прусиков възел. — Б. пр. .

— Аз ще подготвя нещата от тази страна — отговори Боунс. — Дай ми знак, когато си готов да ловиш.

Отне им само няколко минути да подсигурят въже от двата му края, прехвърляйки над бездната цип линия. Щом въжето беше обезопасено, другите започнаха един по един да се плъзгат по него. Боунс пусна и торбата с водолазното оборудване да се плъзне и след малко я последва.

Когато се озова оттатък, избърбори:

— Добре че няма мацки наоколо да ми видят пакета в момента.

— Не се оправдавай със студа за недорасляка — затапи го Ейнджъл. — Говорила съм с достатъчно от бившите ти.

— Хайде да се съсредоточим — прекъсна ги Мадок и кимна към отворената врата. — Някакви предположения какво ще намерим там?

— Минахме през Тъмната къща, Къщата на остриетата и Студената къща — обобщи Бел. — Ако рискувам едно предположение: мисля, че стигнахме до Къщата на ягуарите.

— Истински ягуари? — Боунс поклати глава. — В това няма смисъл. Как биха могли големите котки да оцелеят тук долу, откъснати от външния свят? Какво ще ядат?

— Да се надяваме, че не нас — каза Мадок и влезе през вратата.